За щастие, точно в този момент влезе първият за деня клиент. Докато Петра му пробутваше цяла гама от леко увехнали, розови бегонии, аз се отдалечих три оранжерии по-надолу, за да засадя четиринайсетте сандъчета за балкони. Това вече беше работа, на която можех да се посветя напълно всеотдайно, защото имах пълна свобода при подреждането им. През времето, когато не говорех на цветята, си подсвирквах весело. Да, да, знам много добре какво ще кажете, но трябва да знаете, че има цял куп сериозни научни изследвания, които доказват, че цветята, на които се говори нежно, растат много по-добре от останалите. Смятам, че няма нищо лошо в това да им правя комплименти и да ги информирам какво точно имам намерение да правя с тях. Докато цветята не почнеха да ми отговарят, щях да бъда уверена в здравето на психиката си, нещо, в което Щефан не беше много сигурен. Той казваше, че е съвсем откачено да се говори с растения. Е, в такъв случай, той е много по-откачен от мене, защото не говореше само с колата си („Хайде, запали, глупава, стара бракма такава“), но и със синините по тялото си. Например миналата седмица в банята го чух да казва на една синина върху прасеца си:
— Ти пък откъде се взе? Изобщо не мога да се сетя да съм се удрял някъде. Мислиш ли, че трябва да те водя на чичко доктор.
На това можех само чистосърдечно да се изсмея. Ако за всяка синина тичах веднага при доктора, нямаше да ми остане време за нищо друго. Щефан обаче беше на мнение, че в моя случай било съвсем различно, защото никога не гледам къде ходя и вечно се блъскам в нещо. Неговата синина обаче се била появила, без да се е блъснал някъде и точно това било притеснителното. Щефан бе опипал гушата си, която от известно време чувствал сякаш нещо го стяга, обясни ми той с гробовен глас, нещо не било наред и вероятно имал някакъв проблем с жлезите. А просто така възникналата от нищото синина била сигурен знак за грешна функция на организма му. Или казано накратко — началото на края. За голямо щастие обаче докторът, при когото отиде още на следващата сутрин, каза, че само едно нещо в организма му не функционира както трябва, и това е паметта, защото не може да си спомни как и къде си е ударил крака. Но вместо да се зарадва бурно, че пак е прескочил трапа, Щефан потъна в още по-мрачни мисли. Беше решил, че може би има алцхаймер. Е, кажете ми сега, кой от двама ни е по-откачен, той или аз?
Сандъчетата станаха великолепни и клиентите, които пристигнаха в късния предобед, не пестяха похвалите си. През това време Петра продаваше бегониите като топъл хляб, а Щефан, който влезе, за да зареди допълнително стока, триумфиращо ми се усмихна.
— Виждаш ли, Дундичке? Нещата си идват на мястото. Ние даваме на клиентите си това, което те искат. А те искат просто бегонии — той ме целуна сърдечно, но някак разсеяно и изчезна в кабинета си.
— Е, тогава си пожелавам други клиенти — казах омърлушено след него.
Съвсем ясно беше, че ме отбягва, само и само да не ми разкаже за Фриц и парите му. В същото време обаче бях абсолютно сигурна, че не можеше да мисли за нищо друго и изгаряше от желание да ми изпее цялата история. Започвах да се замислям дали да не се обадя на моята приятелка Елизабет и да я помоля за съвет. Но пък нямаше нищо конкретно, за което да я питам. От друга страна, от сега бях сигурна какво точно щеше да ме посъветва тя. За нея парите не бяха толкова важни. Обаче тя нямаше дългове като моите. А и новопостроеното жилище, което споделяше с приятелка — между другото също самотна майка, не се нуждаеше от ремонт. Не, не, страхувах се, че Елизабет щеше да се откаже от един милион, особено ако можеше да има до себе си мъж като Щефан.
В дванайсет и петнайсет Петра преметна през рамо дръжките на дамската си чанта. Тя получи разрешението ни да свърши по-рано работа, за да може навреме да вземе децата си от детската градина. Децата й се казваха Тимо и Нико и също приличаха на малки порчета. При децата обаче намирах тази прилика за много приятна. Когато бяха болни или детската градина беше затворена, Петра ги водеше тук. Трябваше постоянно да седят в кабинета и да гледат касети с Том и Джери. Първоначално се опитах да ги включа в градинската работа (в жилите ми, между другото, тече мисионерска кръв): да поливат цветята, да ги пресаждат, да носят семената за посев… изобщо всичко, което им доставяше удоволствие. Те бяха удивително мили деца, вероятно се бяха метнали на баща си. Но Петра не искаше те да се цапат.