— Само това ми липсваше, децата ми да приличат на попови прасета — отсече тя.
А гледането на Том и Джери беше едно доста по-хигиенично занимание.
— Господин Ге-е-ертнер — каза тя превзето, като провря главата и циците си през вратата на кабинета на Щефан, — аз съм гото-о-ова за днес. Бай-бай.
— Бай-бай и много благодаря — също толкова превзето й отговори Щефан.
Направих гримаса — „бай-бай“ — ама че лиготия.
— Ще тръгвам — обърна се Петра към мен, но без следа от превземки. — Ужас, погледни си само ноктите. Толкова са…
— Мръъъсни — допълних аз превзето и погледнах ръцете си с престорена изненада. — Я, как ли са се изцапали ръцете ми?
— Можеш да работиш с ръкавици, като всеки нормален човек — намуси чипия си нос Петра. — Ще се видим в сряда.
Махнах й с калната си лапа за довиждане.
— Поздрави децата и мъжа си.
Последния не го познавах, но страшно му съчувствах.
— Ох! — Петра се сблъска с някого на вратата.
Тъй като беше жена, не си направи труда да се извини.
— В обедна почивка сме — каза Петра нелюбезно.
— Това не е причина да блъскате в ребрата ми евтината си имитация на чанта „Гучи“ — отвърна жената.
Това беше етърва ми Евелин — както винаги облечена елегантно, но в същото време небрежно. Пред вратата беше паркирано сребристото лъскаво беемве с вдигнат гюрук.
— Това не е чанта на „Гучи“ — заяде се Петра.
Евелин се мушна покрай нея.
— Мисля, че точно това казах — евтина имитация, точно както и парфюмът ви — каза тя.
— Между другото, парфюмът е оригинален — изръмжа Петра, като затръшна гневно вратата след себе си, сякаш иска да каже „дадох й да се разбере на тази“.
— Е, значи мирише като евтин парфюм — каза Евелин вече на мене.
— Това е от препарата за дезинфекция — обясних аз.
Евелин гледаше през витрината как Петра поклащаше задника си, докато прекосяваше паркинга.
— От кога тази кривокрака чапла работи тук?
— От два месеца — отговорих й аз. — А ти какво правиш тук? Да не би да искаш да си купиш цветя?
Тузарското жилище на Оливер и Евелин имаше огромна тераса, която беше абсолютно гола, като изключим плетените столове с чадър и сандъка с чимшир — подарък от мен по случай нанасянето им.
— Не — каза Евелин и грациозно седна върху плота. — Нали знаеш, че не ме бива много с растения и домашни любимци. Исках да поговорим по онзи въпрос.
— Кой въпрос?
— Въпросът за един милион евро — подхвърли Евелин.
— А-а-а по този въпрос ли? — отвърнах аз.
И на мене много ми се искаше, още повече че не знаех нищо.
Евелин прекара ръка през перфектно стоящата й прическа.
— Оливер смята, че не трябва да го правим. Но пък не може да решава само той, нали така?
— Ами, един милион евро са си много пари — отговорих предпазливо. Все пак това го знаех. — Но Щефан също смята, че и дума не може да става.
— А ти какво мислиш?
— Ами всъщност… — започнах аз несигурно.
Голяма тъпотия, че трябваше да налучквам.
— Оливия?
Изучаващият поглед на Евелин ме накара да се изчервя.
— Ами, да ти кажа честно не съм съвсем сигурна какво да мисля. Ти как смяташ?
— Аз пък мисля, че трябва да го направим — каза Евелин. — Толкова лесно по никакъв друг начин не можем да спечелим подобни пари. За един милион евро една жена на нашите години трябва много да се чу… а-а… да се постарае. А пък и сега, когато на практика съм безработна, ще ми дойдат много добре.
— Но това ще е… много неморално! — ловко се измъкнах.
— Неморално? — повтори Евелин. — Е това вече е въпрос на тълкуване. В края на краищата няма да направим нещо незаконно.
— Няма ли? — попитах и незнайно защо почувствах облекчение.
— Разбира се, че няма. Или знаеш някой закон, който да го забранява?
— Ами, хм — започнах неуверено. — Май ще трябва още малко да пореимбурсирам по въпроса…
Е, сега най-накрая й просветна. Никога не е била глупава.
— Щефан не ти е казал нищо, нали?
Поклатих засрамено глава.
— Ах, този страхливец! — отвърна Евелин и се огледа наоколо. — Къде е той сега?