— В кабинета си, не може да ни чуе.
— Сега ме чуй внимателно: Фриц иска да даде на всеки от синовете си по един милион евро, ако за половин година разменят жените си.
— Какво? — извиках аз. Звучеше едновременно много просто и много объркано. И напълно откачено. — И как ще стане това?
— Много просто. Ти ще се преместиш за шест месеца при Оливер в нашето жилище, а аз ще съжителствам с Щефан във вашата съборетина. Това е всичко.
— Да, но… за какво е всичко това? Какво печели Фриц от цялата тази работа?
— Ами просто едно приятно чувство.
— Но това е напълно откачено. Щефан и Оливер са прави, човекът трябва да бъде освидетелстван. Той просто не знае какви ги говори.
— Не, просто е на мнение, че синовете му са се оженили за неподходящи жени.
— И смята, че като се разменим, ще си паснем по-добре?
Брад Пит при Дженифър Анистън, карфиолът при карфиола — разбира се! Защо, по дяволите, целият свят оценяваше хората само по външността им?
Евелин небрежно разклати крака.
— Така изглежда. Той мисли, че ние двете сме виновни, задето синовете му не могат да направят кариера и все още нямат деца.
— Аз нямам никаква вина за това — запротестирах аз. — Освен това, ако не мога да спомогна за кариерата на единия му син, не виждам как бих могла да помогна на другия да се издигне?
— Това няма никакво значение — Евелин направи нетърпелива гримаса. — Тук става въпрос за някаква игричка на власт, с която Фриц иска да докаже, че синовете му все още правят, каквото той каже.
— За един милион евро — казах презрително.
— За един милион евро — потвърди Евелин. — Явно според Фриц си струва. По всяка вероятност става въпрос за някакъв бас.
— Бас, но с кого?
— От къде да знам? — Евелин елегантно кръстоса крака. — Но ако не се съгласим, той ще изгуби. А ние не искаме това, нали? Все пак той е нашият любим свекър.
— Но ако загуби, ще си запази милиона.
— Двата милиона. Всеки от синовете получава по един.
— Още по-зле! Ако наистина става въпрос за някакъв бас, тогава Фриц сигурно ще е дяволски доволен, ако загуби.
Евелин беше на друго мнение.
— О, не. Той изпада в дива ярост дори когато губи на „Не се сърди човече“ от внуците си.
— Да, но изпада в дива ярост и когато в „Алди“ повишат цената на някоя стока с два цента. Изобщо не смея да си помисля какво ще стане, ако трябва да извади два милиона.
— А откъде знаеш на каква сума са се обзаложили? — отвърна Евелин. — Може в края на краищата старият да направи някоя хубава сделка и в двата случая.
Вече започваше да ми се вие свят.
— Пълна глупост — извиках аз. — Кой би участвал в подобно нещо. Никой няма да спечели от това. Смяната на жените няма да донесе на Щефан и Оливер нито деца, нито по-добра кариера. Всичко това няма никакъв смисъл.
— Ама всъщност на нас какво ни пука — отвърна ми Евелин. — Ние определено ще спечелим нещо, нали искаме само парите?
— Само звучи добре — отговорих.
— Погледни чисто прагматично на нещата: половината от сумата ни принадлежи — каза Евелин. — На теб и мен. Петстотин хиляди евро за всяка от нас.
Петстотин хиляди евро. Взирах се в омазаните си с кал обувки. А в главата ми взеха да изникват чудни картини: дълги редици със засадени овощни дръвчета — десетки сортове ябълки и круши, много добре оформени и подрязани чемшири, английски рози, лавандула, различни декоративни храсти и всичко това върху четиринайсет хиляди квадратни метра култивирана и напълно облагородена земя. Виждах и многобройни клиенти, които се разхождаха из ремонтираните и обновени оранжерии. Те спираха и наблюдаваха в захлас засадените и декорирани с много фантазия саксии, слушаха с наслада ромоленето на изкуствените изворчета, украсени с различни камъни, и оставаха очаровани от декоративно оформените обелиски. Виждах и себе си как хвърлям триумфален и многозначителен поглед към Щефан, с който му казвах, че най-накрая ерата на бегониите е приключила.
— И единственото, което трябва да направя, е да се пренеса да живея у вас, а ти да дойдеш тук? — попитах аз и се почувствах като рибка, която току-що е захапала примамлива стръв и в момента, в който я извадеха от водата, започваше да съжалява, че не е устояла на изкушението.
— Точно така — каза Евелин. — Фриц смята, че всичко друго ще си стане от само себе си.