И докато, както вече споменах, Фриц без всякакви емоции каза: „Познавам си аз чедата“, Катинка и Еберхарт направо подскочиха в плетените си столове.
— Какво предложение? — попита Катинка.
А Еберхарт каза:
— Моята особа също би искала да знае, ако позволявате.
Всички погледнахме към Фриц, защото той трябваше да обясни ситуацията. Все още съвсем мъничко се надявах да последва нещо от сорта на: „Хванахте ли се, глупаци такива? Ха-ха! Първи април! Скрита камера! Разбрахте ли бе, шегичка!“ Но Фриц просто каза:
— Обещах на братята ти да им изплатя предварително една внушителна част от законно полагащото им се наследство. Един милион евро за всеки от тях, ако в продължение на шест месеца изпълняват определени условия.
— Един милион евро! — удиви се Еберхарт. — За тези пари и дупките от сиренето ще изскочат.
— Леле — обади се Тил, все пак той можеше да брои до сто. — Толкова много струваше ферарито на таткото на Тим.
— Е, не чак толкова — казах аз.
— И що за условия са това? — попита малко остро Катинка, която за пръв път откакто я познавам, нито виждаше, нито чуваше децата си.
— Щефан и Оливер ще трябва да си разменят жените за шест месеца — каза Фриц. И въпреки че Катинка изглеждаше така, като че ли от ужас всеки момент ще захапе чашата си, а Еберхарт получи ужасна „охо“-криза (повтори го най-малко четирийсет пъти последователно), Фриц продължи с непоклатимо спокойствие: — Точните подробности на споразумението са описани в договор, който лежи на бюрото ми. Тази, ааа, Евелин ще се премести при Щефан в съборетината му, а тази, ааа, Оливия — при Оливер в града. През деня всяка ще може както обикновено да си върши работата, но след осемнайсет часа никоя не може да влиза в какъвто и да е контакт с истинския си съпруг. Никакви срещи, дори и да сте четиримата. Никакви обаждания. Абсолютно нищо. Ние си запазваме правото, по всяко време да правим разпечатки на телефоните ви, както на стационарните, така и на мобилните. И ако установим, че се опитвате да ни мамите, басът се счита за загубен и вие никога няма да видите милиона.
— Какво ще рече „ние“? — попита Оливер.
— О-о, просто няколко приятели и аз — отвърна Фриц. — Вие ги познавате: лудият Шерер, докторът и добрият стар Хуберт Рюкерт.
— Знаех си аз, че не играете само карти — каза Щефан, а Евелин прошушна много тихо:
— Четирима изкуфели старци с време и пари… нашата частна лотария.
В същото време Еберхарт, загубил ума и дума, продължаваше да издава удивени охкания, а Катинка изглеждаше така, сякаш не й достигаше въздух.
— Значи все пак е бас — казах аз. — Кой с кого се е обзаложил? И защо? Щеше ли да загубиш, ако бяхме отказали да участваме? Колко пари сте заложили? Как е по-добре за теб, да ни платиш двата милиона, или пък напротив, ще се радваш, ако загубиш?
— Това не ви засяга — каза Фриц троснато. — Договорът е в кабинета. Прочетете го на спокойствие и тогава кажете дали сте готови да изпълните всички условия. И имайте предвид, че трябва да сте готови във всеки един момент Шерер да провре любопитния си нос през вратата… ха-ха-ха.
— Ама тези стари задн… господа все пак няма да получат ключове от жилищата ни, нали? — попита възмутено Щефан.
Фриц поклати глава:
— Не, не, ще звънне преди това. Но си запазваме правото да ангажираме частен детектив или да използваме други специални методи за наблюдение — всичко това го има в договора. Този, бъди послушно дете и донеси документите от бюрото ми.
Тил скочи на земята и се изстреля като куршум. За него това беше голяма чест, защото на децата им беше забранено да влизат в кабинета.
През това време родителите му започваха да си връщат нормалния цвят на лицето.
— Охо, охо, охо — каза Еберхарт, останал съвсем без въздух. — Това май е доста силна бира.
Катинка слисано клатеше глава.
— Но това… това е… — започна да заеква тя — Не може да го направите, защото е… неприлично.
— Неприлично много са само парите — вмъкна доволно Евелин.
Тил се върна с няколко листа формат А4 в ръката си. Щефан ги взе и започна да чете. Оливер мина зад него и зачете през рамото му. Много ми се искаше и аз да хвърля по-обстоен поглед на листата, но Катинка беше толкова шокирана, че дори не забеляза как вместо филията си с мармалад Ян започна да яде светлосинята салфетка, която се наложи аз да извадя от устата му.
— Спокойно, дъще, няма да останеш пренебрегната — намеси се Фриц. — И за теб съм помислил.