— Всеки може да говори за тебе, каквото си иска, но едно е ясно — смела си — обади се Евелин.
Разгледах я скришом от главата до петите, но беше безполезно, нямаше за какво да се хвана, тя беше просто безупречна. Скъпите дрехи си набавяше много изгодно като закупчик на дамска конфекция в голяма търговска верига, но и без дрехи тя беше истинска наслада за очите. Средна на ръст, стройна, със стигаща до раменете златистокафява коса, която небрежно падаше на меки вълни. Във фигурата й не можеше да се намери нещо, за което да се хване човек. Какво да кажа аз? Имаше дни, в които цялата представлявах един голям проблем. Звучи ли ви познато? Косата ви прилича на гнездо, торбичките под очите са увиснали, а на брадичката ви е избила толкова голяма пъпка, че ви е трудно да се проврете през вратата с нея. Е, точно такива дни за Евелин бяха напълно непознати. Гъсти и извити мигли обрамчваха кафявите й очи, а малките й очила като че ли допълнително подчертаваха красотата им. Дори и луничките стояха на точното място на нослето й, върху което и с лупа не можеше да се намери следа от черна точка. Ръцете й бяха толкова грижливо поддържани, че се принудих веднага да мушна в джобовете си моите градинарски ръчища, преди Евелин да ги е забелязала и да е направила някоя заядлива забележка. Но пък проклетите джинси бяха толкова тесни, че кръвообращението към ръцете ми веднага прекъсна.
За щастие, Евелин реши да не се заяжда повече с облеклото ми, а вместо това да се съсредоточи върху Еберхарт.
— Добре, че дойде — каза тя. — Еберхарт тъкмо ни изнасяше лекция за телевизионната програма през изминалата седмица, въпреки че ние достатъчно ясно му заявихме, че изобщо не ни интересува.
При това тя така постави ударение върху думата „изобщо“, та не остави място за съмнение за нарастващото ниво на агресия у нея. Предположих, че се дължи на предменструален синдром. Или все пак имаше зъбобол.
— Охо — отговори Еберхарт, без ни най-малко да се засегне. — Всичко ясно ли е, или не! Би трябвало да те интересува к’во дават по каналите — който плаща, поръчва музиката. Иначе — финито.
— Гледам само новините и „Приятели“ в четвъртък, докато гладя дрехите — отвърна Евелин раздразнено, а аз все още се опитвах да дешифрирам какво точно искаше да каже Еберхарт. Имах чувството, че говори на някакъв чужд език. — По принцип слушам само радио. Дори само заради това данъкът2, който плащам, си струва. А когато един ден спрат „Приятели“, просто ще престана да гладя, толкова е просто.
— Охо. Май тука някой се издаде — отвърна Еберхарт подигравателно. — Е, сега се насади в копривата. Значи изключваш телевизора, когато започнат предаванията на мъжа ти?
Оливер работеше в редакцията на новините в малка регионална телевизионна станция. Много често през седмицата го включваха като „нашият кореспондент от мястото на събитието Оливер Гертнер“. Много се гордеех с това, че сме роднини, и почти не изпусках негово предаване. За останалите от семейството обаче професията на Оливер отдавна беше изгубила блясъка си. Те смятаха, че след толкова години прекарани в новинарските емисии, той най-накрая трябваше да бъде там, където наистина ставаше нещо: в Лондон, Ню Йорк или Афганистан. Но Оливер винаги си стоеше в страната и отразяваше събитията, които се случваха възможно най-близко до телевизията. Понякога вятърът разрошваше късо подстриганата му коса, докато казваше нещо от сорта на: „До мен стои ръководещият операцията началник на местната пожарна. Господин Ковалски, колко се очаква да продължат действията по потушаване на пожара?“
— Няма нужда да ги гледам, защото Оливер и без това ми ги разказва до най-малката подробност — отвърна Евелин и това прозвуча така, сякаш определено можеше да си представи нещо по-интересно от това.
— Охо! — възкликна Еберхарт.
Оливер не каза нищо, но дари Евелин с доста мрачен поглед.
Охо! — помислих си и аз, точно като Еберхарт.
— А сега, обещаната изненада! — Катинка влезе, носейки плато с нарязани колбасчета, следвана от Щефан и децата.