Щефан куцаше, Тил се беше вкопчил в левия му крак, Лея беше обгърнала десния, а Ян ситнеше след тях, хленчейки, и викаше: „Не е шестнооо! Ишкам и аз един крак!“
Смехът на Катинка прозвуча като камбанен звън.
— Не са ли сладки? Вуйчото с племенниците и племенничките си!
Еберхарт се намеси в свой стил.
— Без паника на Титаника. Ян, не плачи, можете да се сменяте. Спокойно, малки кончета.
— Най-напред ще се закусва — каза Щефан и се опита да седне.
Лея и Тил неохотно пуснаха двата му крака.
— Липсва само дядо — установи Катинка, докато наместваше Ян в детското му столче. Останалите вече бяхме седнали. — И след това ще споделим с вас нашата голяма изненада.
Щефан, Оливер, Евелин и аз разменихме бързи погледи. Изненадата нямаше да е изненада за никого от нас, или поне нямаше да е голяма. Идиотското, триумфално хилене на Катинка можеше да значи само едно: дете номер четири беше на път. Ако трябва да съм напълно честна, от няколко месеца очаквахме новината, защото това лято Ян тръгна на детска градина, а за Катинка не бяха характерни толкова големи периоди между бременностите.
— Ян, не яж яйцето с черупката, колко пъти да ти казвам. И изчакай, докато всички седнем на масата. Дядо! Дя-дооо! Закуската е готова!
От креслото, намиращо се във вътрешността на къщата, се чу едно ръмжащо:
— Да, да.
Евелин гледаше с удивление платото.
— Я виж ти! Това вече се нарича изненада. Да не би „Алди“3 да са разнообразили асортимента си?
Катинка поклати глава:
— Не е от „Алди“, а от месарницата. Ян! Салфетките не са за ядене. И изчакай, докато всички седнат на масата.
— От месарницата? — повтори Оливер недоумяващо. — Да не би татко да е болен?
— Не се притеснявай, младежо — каза Фриц, минавайки през вратата, и се отпусна, пъшкайки, на своето място в единия край на масата. Веднага се опънахме като струни. Внимание, капитан на борда. — От време на време пазарувам и на други места, освен в „Алди“. Напоследък е толкова претъпкано. А каква сбирщина ходи да пазарува там, не е за вярване. Човек не знае каква болест може да си лепне. А в месарницата на Зендман винаги е толкова спокойно.
— В месарницата на Зендман ли? — попита Щефан слисано. — Да не би да си решил на стари години да ставаш прахосник?
— Месарят Зендман е зет на доктор Бернер — поясни свекър ми. Доктор Бернер беше един от кандидат покойниците, с които играеше на карти. — Затова там ме обслужват винаги много учтиво, въпреки че пазарувам само от специалните им намаления. Останалите от предния ден нарязани колбаси от всички видове ги пакетират заедно и целият пакет струва по-малко от парче шунка. А какво само има вътре — милански наденички, шварцвалдска шунка, пача, лебервурст — от всичко най-доброто.
Евелин, която тъкмо слагаше парче шунка върху хлебчето си, свали вилицата надолу. Оливер, Щефан и Катинка също се спряха насред движението. Като че ли само на Еберхарт не му пукаше и отхапа лакомо едно хлебче с парче лебервурст отгоре.
— Всичко, което не ме убива, ме прави по-силен. Колбасът си е колбас. Кой ял, ял.
— Тате, тези остатъци не са вчерашни, а са по-скоро от предната седмица — каза Оливер.
А Щефан допълни:
— И не са за хора, а за хора с кучета.
— На вас ще ви донеса мармалад — обърна се Катинка притеснена към децата. — Заради опасността от салмонела… — Но усмивката бързо се върна на лицето й. Точно така, нали имаше още нещо… — А сега чуйте всички. Ние ще си имаме… Лея!
Лея току-що беше разляла чашата си с мляко. Правеше го всяка неделя и Катинка светкавично и обиграно забърса масата. После бързо сипа в чашата ново мляко.
— Глупости — междувременно отвърна Фриц. — За кучетата там продават карантия. Въпреки че и това го смятам за голямо разточителство. Един Господ знае защо в днешно време никой вече не цени вкусните бъбречета.
Преди да тръгнем, не бяхме закусвали, но шунката и хлебчетата някак вече не ме привличаха. Дали пък не видях зелени петна върху деликатесите от Шварцвалд? За всеки случай реших да се придържам само към чашата с кафе. Всъщност и без това от утре исках да започна диета. Не че бях напълняла, но отскоро Щефан започна да ми вика Дундичка, а това изобщо не ми харесваше. Той защитаваше теорията, че телесната маса при жените над трийсет се разпределяше по друг начин, при това не в наша полза.