— Защо пък не?
— Защото Чикаго си е доста далече — отговори ми Евелин.
— Колкото по-далеч, толкова по-добре! — казах аз.
— Разбирам — рече Евелин и ме погледна сериозно.
— Ти май си първата, която ме разбира — въздъхнах аз. — Щефан все още си мисли, че сме семейство.
— Да, мъжете често са трудно схватливи — отвърна тя.
— Вече изядох сладки за двеста евро! — каза Петра и се закиска. — Това са най-скъпите десертчета в живота ми.
— Не знаеш колко си права — рече Евелин.
Петра пак се изкикоти.
— Значи господин Гертнер ще става мениджър в Чикаго?
— Ще видим — измърмори Евелин.
— Мъжът ми също е паралия — каза Петра.
— Колко хубаво, радвам се за теб — отговорих аз.
— Да, но кинтите развалят характера — отвърна ми Петра. — С течение на времето пичовете започват да си мислят, че са прекалено добри за нас.
— Моля?
— Ами, мъжът ми например — започна Петра, — мисли, че е нещо повече кат мен.
— От мен — поправих я.
— От мен — поправи се Петра. — Наистина. Мисли, че съм отблъскваща. А той е плешив и има шкембе. Е, питам аз, кой в случая е отблъскващ, той или аз?
— Не мога да повярвам — казах аз.
Значи Петра беше в абсолютно същото положение като мен. Само дето Щефан нито беше плешив, нито имаше шкембе.
— Ами самата истина си е — каза Петра. — Затова от време на време му показвам, че мога да имам всеки мъж, който си поискам.
— А-а, това ли било? — възкликнах, изпълнена с разбиране.
— Още малко и ще се разплача — обади се Евелин.
Петра се закиска пак.
— Не беше много трудно да ти открадна мъжа — обърна се тя към мен. — Но не можеш да отречеш, че те предупреждавах.
— Предупреждавала си ме? Ти мен?
— Еми много ясно. Казвах ти, че ако продължаваш да се разхождаш наоколо като попово прасе, за нищо не гарантирам. И ти продължи да се разхождаш като попово прасе.
Започна да се смее и вече не можеше да спре. Облегна се на плота на магазина и се хвана за корема, докато се кискаше с всички сили. Заприлича ми на розов палячо. Розов палячо с десетки глупави шнолки в косата. Рядко бях виждала някой, който да предизвиква такова съчувствие.
— Мисля, че я хвана — измърмори Евелин и погледна часовника си. — Много бързо стана!
— И аз от доста време се чувствам някак си странно — отговорих и изхълцах. — Наистина, никак не ми е добре.
Евелин погледна нагризаната сладка в ръката ми.
— Съкровище, в звездите не съм слагала абсолютно нищо.
— Ама да ви кажа, в леглото е пълна скръб — каза Петра и се раздруса от силен смях.
— Чудно ми е какво толкова смешно има в това? — попита я Евелин. — Та вие, горката, само дето сте останала разочарована!
— И аз не знам какво смешно има — отговори Петра и така се смееше, че чак сълзи се стичаха по лицето й. — Пълна скръб. Хи-хи, изобщо не е смешно, хи-хи. Защо се смея? Хи-хи. Можеш да ми говориш на ти.
— О не, благодаря! — каза Евелин.
Сега вече наистина ми дожаля за Петра.
— Вече е единайсет и половина, Петра. Не трябва ли да вземеш децата от детската градина?
— Децата ми? — Петра се въргаляше от смях върху плота. — Да ги взема?
— О, Господи — казах аз. — Какво направихме само? Та тя не е в състояние да кара!
— Не е — самодоволно отбеляза Евелин.
— А бедните дечица? Сега стоят пред детската градина и чакат мама.
— Децата никога не чакат майките си сами отвън, а са под наблюдение. И ако случайно никой не дойде да ги вземе, възпитателките се обаждат на бащата. А може и на социалната служба — ухили се Евелин.
— Евелин, ти си истински дявол! — казах аз.
— Не съм — отвърна тя. — Просто смятам, че кривокраката заслужава наказание.
— Но бедните деца…
— Ти би ли искала да имаш такава майка?
— Никой не може да избира родителите си — казах аз. — О, Господи, Евелин, наистина ми е много лошо. Сигурна ли си, че не си сложила нищо в звездите?
— Абсолютно съм сигурна — каза тя.
— Тогава сигурно обезмасленото масло не ми понася.
— Оливия, сърчице мое, няма никакво обезмаслено масло — каза Евелин.
Това се стори толкова смешно на Петра, че започна да хълца.