Двамата се допълвахме отлично. Аз имах идеи, а Щефан чувство за реализъм. Той често ми обясняваше, че от икономическа гледна точка с моите мечти трудно биха могли да се изкарат пари и че трябва да се примиря с мисълта, че ще се наложи да внасяме евтини растения от Холандия, които, заедно с нашите, да препродаваме и така да печелим. И действително схемата проработи. През декември за пръв път излязохме от зоната на „червеното“ и се поздравихме с печалба, при това заради продажбата на коледни звезди в саксия, напръскани с отвратителен спрей с брокат. Моля без недоразумения: бяхме на печалба точно евро и деветдесет цента, нито повече, нито по-малко. Това беше значителен успех, като се има предвид, че предните месеци работехме, без да можем да избием дори разходите си, и дълговете ни растяха с кошмарни темпове. Метличките и бегониите сигурно щяха да ни донесат същия успех, като коледните звезди.
— По мое време метличките не идваха от Нова Гвинея — неодобрително поклати глава Фриц и само Еберхарт прие казаното от него като шега. Грачещото му хилене се разнесе в зимната градина. Фриц продължи в типичния си стил: — По мое време порядъчните мъже не изкарваха прехраната си с продажба на цветя. За какво изобщо ти платихме следването?
Този въпрос се задаваше всяка неделя. Скришом хвърлих поглед на всички около масата. Оливер беше застинал със сериозно изражение на лицето, просто защото знаеше, че след малко ще му бъде зададен същия въпрос. Евелин си разглеждаше маникюра, Катинка въздишаше, а Еберхарт се хилеше.
Щефан опита да се държи на положение.
— Тази седмица проведох доста обещаващ разговор с погребална агенция „Зегебрехт“. Може би ще прекратят договора си с „Цветя Мюлер“ и ще започнат да работят с нас. Аранжирането на гробове с цветя е доходоносен бизнес.
— Как ли пък не — каза Еберхарт и заграчи отново.
— Аранжиране на гробове! — изпръхтя Фриц. — С това един порядъчен мъж не може да изхранва семейството си. По всяко време мога да ти уредя работа в старата ми фирма.
— Щефан си има работа — казах аз.
— И ти наричаш това работа? — извика Фриц. — С какво ще плащате за образованието на децата си?
— Ами, ние нямаме деца — позволих си да възразя аз.
Фриц смръщи рунтавите си вежди.
— Точно така — извика той. — И защо нямате? Защото не можете да си го позволите, затова. Това е и причината снаха ми да се облича с дрехи от кошовете за втора употреба.
Искаше ми се да скоча от възмущение и да изкрещя, че дрехите ми съвсем не са от кошовете, а от гардероба ми. Но се възпрях, защото си дадох сметка, че всъщност между кошовете и моя гардероб нямаше голяма разлика.
— Можем да си позволим да имаме деца — излъга Щефан смело. — Но не искаме. Поне засега.
— Точно така — казах аз, просто за да кажа нещо.
Ние бяхме единни в разбирането си, че не сме създадени да бъдем родители и децата не са за нас.
— Охо — каза Еберхарт.
Той можеше да си позволи спокойно да слуша неделния семеен скандал, защото имаше щастието да се ползва с благоразположението на Фриц. Като обучаващ кадри в един голям автомобилен концерн (между другото, същия концерн, в който Фриц до самото си пенсиониране заемаше втория по ранг пост) той не само печелеше много пари, но и намираше време на всеки две-три години да прави по едно дете на жена си. Както всяка неделя и тази си пожелах да имам подръка гумен чук, с който да го заудрям, или бейзболна бухалка, а защо не и пушка заредена със сачми…
— Глупости! — извика Фриц и удари с юмрук по масата, от което чашите с кафе подскочиха. — Това са пълни глупости. Всяка жена иска деца и всеки мъж има нужда от потомство! А вие дори и не планувате да правите деца. И знаете ли защо? Защото сте объркали целия си живот. Каква тъжна гледка! Двама бездетни мъже, които приближават четирийсетте и са затънали в дългове до гуша. Единият ще ми засажда цветя по гробовете, а другият интервюира пожарникари за жълти стотинки. Е, на това вече му се вика лайнян живот.
— Лайнян не трябва да се казва — каза Тил.