Програмният директор Дюр беше повече от въодушевен, когато Оливер му представи новия екип.
— Вие двамата наистина знаете какво правите! — възкликна той похвално.
Аз исках да постигнем паритет и от тази гледна точка бях за едно женско подкрепление в екипа. Но господин Дюр и останалите бяха против, защото смятаха, че една жена (имаха предвид мен) е напълно достатъчна. Допълнително прибегнах до помощта на незаменимия господин Кабулке. Когато започнаха снимките (Елизабет вече се забавляваше, уж не подозирайки нищо, със СПА процедурите) и часовете се занизаха един след друг, ние допълнително впрегнахме и всички стоящи наоколо от телевизията, които и без това ни пречеха да се вместим във времето.
— Абе, хора, този материал ще стигне за седем предавания — простена режисьорът Кимел още след първия снимачен ден.
— Трябва да се радваш — отвърна му Оливер, а на мен ми каза: — Следващия път не трябва да се натоварваме така. Разбра ли?
Не можех да му отговоря, до раменете бях влязла в лехата с декоративни храсти, а устата ми беше пълна с винтове, които Константин ме беше помолил да държа. Беше го направил преди половин час.
— Не си много разговорлива — отбеляза Оливер.
— Туябва да говоуим — едва успях да изрека.
Да, наистина трябваше най-накрая да си поговорим. Нямаше да може още дълго да отлагам темата.
Неделята, като втори снимачен ден, започна много добре. Междувременно наоколо се беше разпространила новината, че в градината на Елизабет гостува снимачен екип. И оградата на къщата скоро се отрупа със съседи и любопитни минувачи. Зяпачите мотивираха още повече екипа да постига добри резултати. Катерушката вече беше сглобена, последната дъска на терасата вече беше завинтена. Декоративното поточе вече беше изградено и за радост на всички ромолеше безотказно.
Най-сетне всичко беше готово за хамалогията с подреждането на ролките с трева. Огромните ролки бяха доставени още предния ден и бяха оставени върху големи найлони. Стриптийзьорът Йонатан отстрани цялото старо тревно покритие с малкия багер. Останалата част от екипа, въоръжена с кофи и мотики, се захвана енергично да прочиства парцела от камъните и да го изравнява. За целта впрегнахме и всеки от наличния персонал, електротехниците, момичетата, които разнасяха листата с репликите, и за голяма наша изненада работата им хареса и те доста се забавляваха. Почвата беше вече перфектно подготвена. Движехме се по план, когато изведнъж кибиците по оградата се разбягаха и върху нас връхлетя силна лятна буря, придружена с обилен дъжд. Можехме само да стоим стъписани под новия навес и да гледаме как току-що подготвената почва, заедно с насажденията ни, потъват под водата.
— Е, сега вече си спомних, защо в самото начало бях против това предаване! — възкликна Кимел и глътна няколко таблетки, които предположих, че са за сърце. — Срещу природните стихии човек е напълно безпомощен. Петер, заснеми това. Този порой трябва да се филмира, иначе никой няма да ни повярва.
— При нормални обстоятелства трябва да изчакаме няколко дни, докато всичко изсъхне — казах аз на Оливер. — Но след четири часа трябва да сме готови. Какво ще правим сега? Да изсушим почвата със сешоар ли?
— Недей да цивриш — отсече остро Оливер. — Трябва да запазим самообладание.
— Не цивря — отвърнах аз. — Това е просто алергията ми срещу котки.
Хумел, котката на Елизабет, постоянно ми се вреше в краката.
След поройния дъжд, слънцето се показа веднага.
— Все още не сме загубили войната — каза Кимел.
— Точно така — отвърна Оливер. — Хайде, момчета, на работа! Да разстелем ролките с трева директно върху калта. Ще отпусна на всеки по чифт нови обувки, ако успеем да се справим.