314. Верният Екхарт
За Верния Екхарт се говори, че е седнал пред Венусберг или Хьозелберг и предупреждава всички люде, които искат да влязат вътре. Осемдесетгодишният Йохан Кенерер, свещеник в Мансфелд, разказва, че в Айслебен и в цялата област на Мансфелд всяка година в четвъртъка срещу Заговезни преминава беснуващата войска, та хората се стичат и я очакват, все едно оттам минава велик и могъщ император или крал. Пред тълпата крачел старец с бяла тояга, който сам нарекъл себе си Верния Екхарт. Този мъж казвал на людете да отстъпят от пътя, а някои даже да си отидат у дома, защото иначе ще ги сполети беда. След него яздели или вървели пешком мнозина и в множеството били виждани местни хора, които наскоро са починали, но и някои, които все още били живи. Един яздел двукрак кон. Друг бил завързан за колело, което се въртяло от само себе си. Трети бил нарамил единия си крак и пак се движел бързо. Трети нямал глава, а парчето му било безмерно. Във Франкония нещо подобно било наблюдавано наскоро, а в Хайделберг на Некар това се случвало няколко пъти в годината. Беснуващата войска се явява в Айньоден, във въздуха и в мрака, с кучешки лай, тръбене на ловни рогове и ръмжене на диви животни, а също се виждат тичащи зайци и се дочува грухтенето на свине.
315. Госпожицата от Вилберг
Един човек от Верен край Хьокстер отивал към воденицата в Амелунген да смели зърно; на връщане поискал да си отпочине край хладните води на едно езеро. Тогава откъм разположения срещу Годелхайм Вилберг се спуснала някаква госпожица, доближила го и го заговорила: „Изнесете ми две ведра с вода до върха на Вилберг и добре ще Ви наградя.“ Той изнесъл водата; ала тя рекла: „Утре по същото време елате отново и донесете китката, която носи върху шапката си овчарят от Остерберг.“ На другия ден мъжът поискал цветята от въпросния овчар и ги получил, макар и след много молби. След което се отправил пак към върха на Вилберг, там стояла госпожицата, отвела го до една желязна врата и му казала: „Поднесете китката пред ключалката.“ Щом го сторил, вратата тутакси се открехнала и те влезли вътре; в пещерата пред една маса седяло малко човече, чиято брада била прераснала през каменната маса, а наоколо имало огромни несметни съкровища. Зарадван, овчарят сложил китката цвете на масата и започнал да пълни джобовете си със злато. Ала госпожицата рекла: „Не забравяй най-доброто!“ Мъжът се огледал и помислил, че тя има предвид един голям свещник, но като посегнал към него, изпод масата се подала ръка и го зашлевила през лицето. Госпожицата повторила: „Не забравяй най-доброто!“ Той обаче мислел единствено за съкровищата, а за китката дори не си спомнял. Като напълнил джобовете си, понечил да излезе и тъкмо бил прекрачил прага, когато врата се захлопнала със страшен грохот зад гърба му. Човекът понечил да извади съкровищата, ала в джобовете му имало само някакви хартийки; едва тогава си спомнил за китката и проумял, че тъкмо тя е била най-доброто, след което се отправил тъжен надолу към дома си.
316. Овчарят и старецът от планината
Недалеч от град Вернигероде в една камениста долина има ров, наречен Винарната изба, в който изглежда има големи съкровища. Преди много години един беден овчар, благочестив и кротък човек, пасял там стадото си. Веднъж, тъкмо когато се свечерявало, към него се доближил престарял мъж и му казал: „Последвай ме, ще ти покажа съкровища, от които можеш да вземеш толкова, колкото си поискаш.“ Овчарят поверил на кучето си да пази стадото и последвал стареца. Не след дълго земята се отворила, двамата се заспускали надолу, додето достигнали до помещение, в което били струпани най-големите съкровища от злато и скъпоценни камъни. Овчарят си избрал кюлче злато, а някакъв невидим му рекъл: „Отнеси златото при градския златар, който ще ти плати скъпо и прескъпо.“ След което водачът му го извел до изхода, овчарят направил каквото му било наредено и златарят му наброил куп пари. Зарадван, той ги занесъл на баща си, а той му казал: „Опитай още веднъж да се спуснеш в дълбините.“ „Да, татко, отвърнал овчарят, оставих там ръкавиците си, та ако ме придружите, ще си ги взема.“ През нощта двамата се отправили на път, намерили мястото и отвора в земята и достигнали до подземните богатства. Всичко си стояло така, както първия път, там били и ръкавиците на овчаря; двамата напълнили джобовете си толкова колкото можели да носят, след което излезли навън, а вратата се захлопнала зад тях със силен грохот. Следващата нощ те понечили да рискуват за трети път, но се лутали насам-натам, без да могат да открият входа или поне следа от него. Тогава насреща им се изправил онзи старец и рекъл на овчаря: „Ако не си беше взел ръкавиците, ами ги беше оставил, щеше да намериш входа и третия път, тъй като той беше отворен и достъпен за теб три пъти; сега обаче е завинаги невидим и заключен за теб.“ Говори се, че духовете не могат да задържат онова, което земните люде са забравили в дома им, и не намират покой, докато тези не си го вземат.