Когато се върнал у дома си, трапезата била сложена и всеки го питал къде е бил, той нищо не отговорил, ала от този час престанал да изпитва радост, каквато изпитвал преди. Накарал да приготвят жребеца му, да стегнат ризницата, пратил да повикат изповедника, тайно произнесъл няколко молитви и сетне благоговейно приел тялото Господне. Жената се опитала да узнае от изповедника истината за станалото, но той я отпратил с цялата си строгост. Тогава тя пратила четирима от най-добрите си приятели, те замъкнали свещеника в една стая, опрели нож до гърлото му и го заплашвали да го убият, додето той им казал което бил чул.
Щом узнала това, жената повикала най-близките приятели на мъжа си, които трябвало да го отмъкнат тайно и разпитат за намеренията му. Той не искал да им открие нищо, ала те му казали, че то и така им е известно, и като разбрал това от думите им, признал цялата истина. Те започнали да омаловажават начинанието му и настойчиво да го молят да се откаже от пътуването. Той обаче не искал да нарушава вярното си обещание и казвал, че ако го стори, ще се лиши от цялото си имущество. Жена му обаче го утешавала и не спряла да го прави, докато го придумала с големите си молби да остане; той обаче не бил радостен от това.
Половин година по-късно той яздел към укреплението си Ландщротц зад всички от свитата си. Тогава към него се приближило джуджето и рекло: „Който хвали мъжеството Ви, лъже! Вие ме подлъгахте и предадохте! С това заслужихте ненавистта на Бога и на добрите жени. Знайте освен това, че в бъдеще никога няма да победите и ако не притежавахте пръстенчето, което за жалост Ви дадох, бихте живели в бедност с жената и децата си.“ В същия миг джуджето посегнало към ръката му и искало да изтръгне пръстена, но Шерфенбергецът отдръпнал ръката си и я притиснал до гърдите, след което препуснал през полето. Онези, които били пред него, не забелязали нищо.
30. Тихият народ в Плесе
В скалата до планинския дворец Плесе в Хесен има няколко извора, кладенци, дефилета и пещери, в които според сказанието живеят и пребивават джуджета, наричани „тихият народ“. Те са мълчаливи и добротворни, и с удоволствие служат на хората, които им се понравят. Ако им бъде причинено страдание, не изливат гнева си върху людете, ами си отмъщават на добитъка, който измъчват. Всъщност този подземен род не общува с човеците и си стои вътре в земята, където обитава пълни със злато и скъпоценни камъни стаи. Ако им се наложи да сторят нещо горе на земята, те се захващат с него не денем, ами нощем. Този планински народ е от плът и кости като другите човеци, създава деца и умира; само дето тези същества имат дарбата да стават невидими и да преминават през скали и стени със същата лекота, с която ние го правим през въздуха. Понякога се показват на людете, водят ги със себе си в процепите и ако тези им се понравят, даряват ги с ценни вещи. Главният вход е при един кладенец; разположената наблизо гостилница носи името „При клокочещата вода“.
31. Сватбеното тържество на малкия народ
Малкият народ от Айленбург в Саксония поискал един път да отпразнува сватба и затова се промъкнал през ключалката и процепите на прозорците в залата; всички наскачали върху гладкия под като грахови зърна на харман. Това събудило стария граф, който спял на балдахиненото легло в залата, и той се удивил от многото свои малки съжители. Тогава един от тях, украсен като херолд, се приближил до него и го поканил с кротки слова и съвсем учтиво да вземе участие в празника им. „Само за едно нещо ще Ви помолим, добавил той, а именно единствено Вие да присъствате, а никой от Вашите придворни не бива и да си помисля да гледа празненството и даже да хвърли към него един само поглед.“ Старият граф отвърнал приветливо: „След като нарушихте съня ми, ще се присъединя към вас.“ Довели му една малка женичка, разставили светилници и прозвучала мелодия на щурци. Графът се стараел да не загуби по време на танца женичката, която подскачала с лекота и накрая така го замаяла, че той едва си поемал дъх. Насред веселия танц обаче изведнъж всичко замряло, музиката замлъкнала и цялата тълпа се втурнала към процепите на вратата, мишите дупки и всевъзможните скришни ъгълчета. Брачната двойка, херолдите и танцьорите погледнали нагоре към един отвор на тавана на залата и там съзрели лика на графинята, която любопитно надничала надолу към веселото събитие. Тогава те се поклонили на графа, а онзи, който го поканил, отново пристъпил към него и му поблагодарил за оказаното гостоприемство. „Тъй като обаче, продължил той, нашата радост и нашата сватба бяха смутени, като и друго човешко око ги видя, отсега нататък Вашият род никога повече няма да наброява повече от седмина.“ След което се втурнали бързо навън, всичко утихнало и старият граф се озовал отново сам в тъмната зала. Проклятието се сбъдва до наши дни и винаги един от шестте живи рицари от Айленбург умира, преди да се роди седмият.