2. Достоверност на сборника
Първото, което не изпускахме от очи при събирането на сказанията, е достоверността и истинността. Тези неща схващахме винаги като главното във всяка история; тях дирим обаче и в поезията и ги разпознаваме също толкова отчетливо в истинската поезия. Лъжата е измамна и лоша; произлизащото от нея също трябва да е такова. В народните сказания и песни не намерихме такава; съдържанието им остава такова каквото е и каквото го знаем; дори ако с течението на времето нещо отпадне, както изсъхват отделни клони и вейки на иначе здрави дървета, природата се е погрижила да го възстанови чрез постоянно и спонтанно обновление. Изобщо никоя човешка ръка не е в състояние да съчини основанието и хода на едно стихотворение; също толкова безплодно би било усилието да се изнамерят езици, пък дори в тях да има малки думички, да се възобнови някакво право или някакви нрави, или в една история да бъде вмъкната някаква недействителна случка. Да се съчини може единствено онова, което поетът наистина е усетил и преживял в душата си и за което езикът ще му открови — наполовина съзнателно, наполовина несъзнателно — съответните думи; само дето онова, на което с лекота и почти винаги се опира самотно съчиняващият човек, сиреч правилната мяра на всички неща, в народната поезия е дадено от само себе си. Префинените ястия са противни за народа и той изглежда непоетичен, доколкото за щастие няма съзнание за собствената си тиха поезия; недостатъчно образованите пък на свой ред се стремят да примесят не само в истинската история, ами и в неранимото благо на сказанието неистини, да го изпълни и претовари с тях. При все това прелестта на непреклонната истина е далеч по-силна и трайна от всички изтънчености, понеже тя е неуязвима и наистина смела. В народните сказания се съдържа такава жива и силна изненада, пред която дори най-напрегнатата сила на творящото от самото себе си въображение в крайна сметка винаги бива посрамено и при сравнението между двете ще установим разлика като между едно току-що измислено растение и преоткрито истинско, невиждано досега от изследователите на природата, странните очертания, цветове и тичинки на което са оправдани от собствената му вътрешност или в тях ненадейно е потвърдено нещо, което вече е било забелязано в други растения. Подобни сравнения ни предоставят в изобилие отделните сказания, съотнесени едно с друго или с такива, които са съхранили за нас старите писатели. Затова съкровеното в тях трябва да остане непокътнато до най-малкия си детайл, поради което и фактите и обстоятелствата следва да бъдат събирани, без да се лъже. На думите трябва, доколкото това е целесъобразно, да се държи, ала не бива да сме прилепени към тях.
3. Многообразие на сборника
Второто важно при едно събиране на народни сказания нещо, което прочее вече се съдържа в първото, се състои в това да бъде съхранено по подобаващ начин тяхното многообразие и своеобразие. Защото в това се крие тяхната дълбочина и ширина, и едва оттук може да бъде изследвана природата им. Същото проличава при епоса, народната песен и целия език; понякога се има предвид цялото изказване в неговата съвкупност, понякога отделни редове, словесни обрати и изрази; понякога става дума за подобрение, понякога за изменение и прибягване до нови средства и преходи. Колкото и големи да са сходствата обаче, нито едно от тези неща не е равно на друго; на едно място разказът е пълен и подробен, на друго е по-беден и оскъден. Само дето тази бедност, която е всъщност невинна, в своеобразието си почти винаги бива надмогната и се превръща в блажена нищета. Ако се вгледаме по-отблизо в езика, то той постоянно и до безкрайност се степенува в неизмерими следвания и редици, явявайки увехналите си заедно с все още даващите цвят свои корени, съставни и опростени думи, определени по нов начин или придобили съвсем нов смисъл; и тази подвижност може да бъде проследена чак до тоналността и падежа на сричките и дори на отделните звуци. Кое е най-доброто и най-подобаващото в това многообразие, е трудно, а вероятно и невъзможно и дори греховно да се каже, стига да не забравяме, че основанието, от които всички те са израсли, е неизмеримият и безкрайно бликащ божествен извор. И тъй като слънчевата светлина сияе над големи и малки и помага на всичко да съществува, то силата и слабостта, кълновете, пъпките, руините и падението са неразличимо примесени едни с други. Затова е без значение, че в нашата книга ще бъдат намерени сходства и повторения; понеже за нас е напълно несъстоятелно схващането, че различното в себе си несъвършено се е отделило от някакво съвършено, тъй като въпросното съвършено не е нещо земно, ами трябва да е сам Бог, към когото всичко се връща. Ако ние не бяхме запазили сходните помежду си сказания, нямаше как да бъдат съхранени своеобразието и животът им. Още по-малко сме се опитвали да обогатим бедните сказания — било чрез съчетаване на повече по-малко такива, при което, разбира се, материалът би останал, ала биха били загубени кройката и багрите, било чрез недопустими чужди добавки, които няма как да бъдат разкрасени и които непременно ще са отчуждени от неизследваемата мисъл за цялото, от което са отпаднали въпросните откъси. Нашият сборник не може да е читанка в смисъла, че човек е длъжен да прочете едно след друго всичко, което той съдържа. Всяко сказание стои по-скоро затворено в себе си и собствено няма нищо общо с предходното и следващото го; удоволствието за всекиго е от подбора на едно или друго. Впрочем, доколкото сме се старали да съхраним всяко живо различие, едва ли трябва специално да упоменаваме, че простото допълване на дадено сказание от много разкази, сиреч отстраняването на всички нищо не значещи отклонения, се е основавало на относително непогрешимото критическо чувство, проявяващо се от само себе си.