По някое време в Хилдесхайм имало духовник, който бил учил съвсем малко. Дошъл му редът да представлява останалото духовенство на някаква църковна сбирка, но се боял, че невежеството му ще го посрами пред едно толкова почтено събрание. Шапчица му помогнал в неволята му, като му дал пръстен, изплетен от дафинов лист и други неща, и по този начин направил пратеника толкова учен и красноречив за известно време, че присъстващите на църковното събрание му се дивели и го причислили към най-прочутите оратори.
На един беден ковач на пирони Шапчица предоставил къс желязо, от което можели да бъдат изковани златни пирони, а на дъщеря му — руло дантела, което не намалявало, колкото и да се отмервало от него.
76. Хинцелман
В стария замък Худемюлен, който се намира в областта на Люнебург недалеч от Алер и от който са останали само стените, дълго време се задържал един чуден домашен дух. За пръв път той бил чут през 1584 година, когато само тропал и вдигал шум. Сетне започнал посред бял ден да говори с прислугата, която се плашела от гласа, звучащ, без да се вижда никой, но постепенно свикнала и не обръщала вече внимание. Накрая добил смелост и започнал да говори със самия домовладика и водел всякакви разговори сутрин и вечер по време на ядене с присъстващите, както с чуждите, така и с домашните. Когато страхът изчезнал, той станал твърде дружелюбен и доверчив, пеел, смеел се и вършел всякакви лудории; при това гласът му бил нежен като на дете или девойка. Когато го питали откъде е и какво дири на това място, казвал, че е от Бохемската планина и че в тамошната гора са другарите му, които обаче не го понасят; поради което и бил принуден да отиде така далеч и да подири убежище при добри люде, докато нещата му отново потръгнат. Името му е Хинцелман, но го наричат и Люринг; има жена, която се казва Хеле Бингелс. Когато дойде времето, ще се покаже в истинския си вид, сега обаче не му е сгодно да го прави. Иначе е добър и честен другар като всеки друг. Когато домовладиката забелязал, че духът все повече се привързва към него, обзел го ужас и не знаел как да се отърве. По съвет на приятелите си най-накрая решил да напусне за известно време замъка си и да се премести в Хановер. По пътя видели бяло перо, което летяло край каляската, ала не знаели какво означава то. След като отседнал в Хановер, благородникът усетил, че му я няма много ценната златна верижка, която носел на врата си, и заподозрял прислугата на ханджията; този обаче се застъпил за хората си и поискал удовлетворение за засягащото честта му обвинение. Благородникът, който не можел нищо да докаже, седял унило в стаята си и обмислял как да се измъкне от това отвратително положение, когато изведнъж чул до себе си гласа на Хинцелман, който му казал: „Защо тъгуваш? Ако ти се е случило нещо противно, кажи ми го, може би ще успея да ти помогна. Ако пък трябва да отгадая, ще ти река, че ти се мусиш за една загубена верижка.“ „Какво правиш тук, попитал ужасеният благородник, защо си ме последвал и знаеш ли къде се намира верижката?“ Хинцелман казал: „Разбира се, че те последвах, придружавах те по пътя и бях все пред очите ти. Не ме ли видя? Аз бях бялото перо, което летеше край колата ти. А къде се намира верижката, ще ти кажа: погледни под възглавницата в леглото си, там е тя.“ Когато я открил точно там, благородният мъж още повече се побоял и потиснал от духа, та строго го запитал защо го е скарал с ханджията заради тази верижка, след като именно заради него самия е напуснал родината си. Хинцелман отвърнал: „Защо бягаш от мен? Аз лесно мога да те последвам където и да отидеш. По-добре е да се върнеш в имота си и да не го напускаш заради мен. Виждаш, че ако поискам, мога да ти отнема всичко, но и че нямам намерение да го правя.“ Благородникът се осъзнал и решил да се върне, а уповавайки се Богу, да не отбягва духа.