По някое време в Худемюлен се появил благороден мъж, който се наел да прогони къщния дух. Когато го забелязал в едно помещение, чиито врати и прозорци били здраво залостени, той разположил въоръжени люде в тази стая, както и в цялата къща, а сам влязъл вътре с изваден кинжал и придружен от неколцина. Не виждали нищо, ала започнали да секат и мушкат на всички страни, наляво и надясно, надявайки се да докопат и умъртвят Хинцелман, стига само той да има тяло; при това обаче не усещали остриетата да разсичат нещо друго освен празния въздух. Когато сметнали работата си за свършена и уморени от многото дуелиране, се канели да излязат, забелязали, отваряйки вратите на помещението, как от него изскочило нещо с вида на черна златка и чули думите: „Ах, ах, колко ловко ме уловихте!“ По-късно Хинцелман горчиво се жалвал от това оскърбление и заявявал, че лесно би намерил възможност да отмъсти, само че искал да спести неприятностите на двете госпожици в дома. Когато малко след това благородният мъж влязъл в една празна стая в същата къща, забелязал върху оправеното легло навита огромна змия, която мигом изчезнала, ала той чул думите на духа: „За малко да ме хванеш!“
Друг благороден мъж бил чувал много да се разправя за Хинцелман и жадувал сам да научи нещо за него. Когато веднъж отишъл в Худемюлен, желанието му се изпълнило и духът се обадил от един голям шкаф в ъгъла на стаята, където било поставени няколко винени стомни с дълги гърла. Тъй като гласът бил нежен и изискан, а също леко пресипнал, все едно че идвал от кух съд, благородникът помислил, че онзи седи в някоя от стомните, изтичал натам, грабнал ги и искал да ги запуши, та по този начин да улови духа. Като понечил да го стори, Хинцелман започнал високо да се смее и рекъл: „Ако не бях чул отнапред от други люде, че си глупак, щях и сам да го забележа, понеже си мислиш, че седя в празните стомни, и ги покриваш с длан, все едно си ме уловил. Не си струва усилието, иначе бих те наредил така, че дълго да ме помниш. Скоро обаче все пак ще бъдеш малко окъпан.“ Сетне млъкнал и не бил чут повече, докато благородният мъж се намирал там; а дали този наистина е паднал във вода, не се съобщава, макар да може да се предполага, че е станало.
Някакъв екзорсист също се опитал да го прогони. Когато започнал да го заклина с вълшебните си думи, Хинцелман отначало стоял тихо и не се обаждал, ала когато онзи започнал да чете гласно най-силните заклинания срещу него, измъкнал му книгата от ръцете, разкъсал я така, че листите се разлетели из стаята, сетне сграбчил самия екзорсист и го притискал и драскал дотогава, докато онзи побягнал, обзет от страх. А духът се оплаквал с думите: „Аз съм християнин като всеки друг човек и се надявам да бъда блажен.“ Когато бил запитан дали познава коболдите и полтъргайстите, отвърнал: „Какво ме засягат те? Това са дяволски изчадия и аз нямам нищо общо с тях. Никому не съм сторил зло, по-скоро съм правил добрини. Ако не ме нападате, винаги ще сте щастливи: добитъкът ще едрее, имотите ще се умножават и всичко ще върви добре.“
Пороците и недостатъците му били противни; често със строги думи упреквал едного от домашните за скъперничеството му и казвал на останалите, че никак не понася стиснатостта му. Другиго укорявал за високомерието, което самият той ненавиждал от все сърце. Когато веднъж му казали, че щом е добър християнин, трябва да призове Бога и да казва молитвите на християните, започнал да казва „Отче наш“ и стигнал до шестата молба; думите „и ни избави от лукавия“ обаче промърморил съвсем тихо. Казвал и Символа на вярата, само че разпокъсано и заеквайки. Защото когато стигал до думите: „Изповядвам едно кръщение за опрощение на греховете, чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век“, произнасял ги с хрипкав и неясен глас, така че да не бъде чуван добре и разбиран. Свещеникът на Айкелое, живелият преди време господин Марквард Фелдман, съобщава, че баща му бил поканен на Петдесетница на гости в Худемюлен; Хинцелман му изпял красивия химн „Молим се на Светия Дух“ с високия и не неприятен глас на девица или малко момче, при това чак до края. А и не само този, ами и много други духовни песнопения изпълнил по желание най-вече на люде, които смятал за свои приятели и на които се доверявал.