Духът обаче се разгневявал, когато не го почитали и не се отнасяли с него като с християнин. Веднъж някакъв благородник от рода Манделслое тръгнал за Худемюлен. Той се ползвал с голяма почит поради учеността си, бил каноник в манастира Верден и посланик при курфюрста на Бранденбург и краля на Дания. Когато чул за домашния дух и че той искал да мине за християнин, заявил, че не вярва в добротата му, ами го смята по-скоро за зъл враг и за дявола, понеже Бог не е създавал люде от този вид, ами е създал ангелите, които възпяват своя Господ и бдят и пазят човеците; докато тропането, буйствата и чудноватите постъпки на духа нямат нищо общо с това. Хинцелман, който все още не му се бил обадил, прошумолял и рекъл: „Какво говориш, Бартолд? (така се казвал благородникът)? Нима аз съм злият враг? Съветвам те да не прекаляваш, в противен случай ще ти покажа и другата страна, така че друг път да говориш по-добри неща за мен.“ Господинът се сепнал, понеже не виждал никого, пък чувал глас, прекъснал речта си и не пожелал да чуе нищо повече от духа, ами го оставил на мира. Друг път някакъв благородник, като видял приготвените за Хинцелман стол и чиния, не пожелал да вдигне тост за него на масата. Духът се оплакал от това и казал: „Аз съм почтен и добър сътрапезник, също като този: защо той не иска да вдигне тост в моя чест?“ Благородният мъж отговорил: „Махни се нанякъде и пий с другарите си от преизподнята, тук няма какво да правиш!“ Когато чул това, Хинцелман бил толкова дълбоко огорчен, че го сграбчил за ремъка, с който по тогавашния обичай бил закопчал палтото си под шията, смъкнал го на земята и го душил и притискал така, че присъстващите се уплашили да не го убие и той успял да се съвземе едва няколко часа след като духът най-сетне го пуснал. Друг път един добър приятел на домовладиката минавал през Худемюлен, ала се чудел дали да отседне при него именно заради къщния дух, за чиито шеги бил слушал много, и пратил слугата си да извести, че не може да се накани. Домовладиката настойчиво го молил да обядва с него, ала чужденецът учтиво се извинил с това, че не бива да се задържа на това място; като обаче добавил, че изпитва огромен ужас пред това, да седи, да яде и да пие на една маса с дяволско привидение. Хинцелман присъствал на този разговор, защото след като чужденецът отказвал по този начин, се чули думите: „Чакай, добри ми приятелю, за тия слова трябва да ти бъде платено!“ И когато пътникът продължил и прекосявал моста над Майсе, конете вдигнали предните си нозе и се оплели в ремъците, които, ако ги нямало, човекът щял да падне във водата с конете и талигата. След като всичко било турено в ред и колата изминала известно разстояние, тя се обърнала на равното място между Айкелое и Худемюлен, без обаче да нарани пътуващите в нея.
Хинцелман обичал да общува с хората, но най му се нравело да е сред жени, с които се държал приятелски и сговорчиво. В Худемюлан имало две госпожици, Анна и Катарина, към които бил особено привързан; на тях се оплаквал, когато бил разстроен, и разговарял с тях за всевъзможни неща. Когато те пътували нанякъде, той не ги изоставял, ами ги придружавал навсякъде във вида на бяло перо. Когато си лягали да спят, се сгушвал върху завивката при нозете им и на сутринта там се виждала малка вдлъбнатина, сякаш кученце е лежало на това място. Двете госпожици не се омъжили, понеже Хинцелман плашел всички кандидати. Понякога се стигало до годеж, ала духът винаги съумявал да го разтрогне. Един, който се канел да заговори госпожицата, така се объркал, че не знаел какво да каже. Друг така се изплашил, че се разтресъл и разтреперил. Обикновено обаче на срещуположната бяла стена пред очите им се появявал надпис с големи златни букви: „Вземи девойката Анна и ми остави девойката Катарина.“ Ако обаче младежът се приближал до Анна и се опитал да й се понрави и я спечели, златният надпис изведнъж се променял и казвал обратното: „Вземи девойката Катарина и ми остави девойката Анна.“ Ако някой не се отказвал и поддържал намерението си, оставайки да преспи в къщата, духът го измъчвал и дразнел в тъмното, като тропал, хвърлял разни неща и буйствал, така че онзи преставал да мисли за сватба и се радвал, че си е тръгнал оттам по живо по здраво. По обратния път събарял някои от кандидатите от конете и тям се струвало, че са строшили врат или крак, без да знаят как всъщност им се е случило това. Така двете госпожици останали неомъжени, достигнали до преклонна възраст и умрели и двете в рамките на осем дена.