Ако обаче някой го задържи до смъртта си, отива с него в преизподнята, поради което притежателят му гледа да го продаде. Той обаче бива продаван на все по-изгодна цена, така че да остане у оногова, който го е закупил с най-малката монета.
Един войник, който го купил за една крона и опознал опасния дух, го хвърлил пред нозете на предишния му притежател и се отдалечил; но като стигнал в дома си, пак го намерил в джоба си. Нищо по-добро не се случило и когато го захвърлил в Дунав.
Някакъв аугсбургски търговец на коне и каруцар поел към едни прочут немски град. Пътят изтощил твърде много животните му, единият кон паднал пред градските порти, вторият — в странноприемницата, а в рамките на няколко дни умрели и останалите шест. Той не знаел какво да прави, обикалял из града и през сълзи оплаквал пред хората нещастието си. Станало така, че го срещнал друг каруцар, на когото той изплакал мъката си. Онзи казал: „Нямайте грижа, ще Ви посоча средство, за което ще сте ми благодарен.“ Търговецът на коне сметнал казаното за празни приказки. „Не, не, приятелю, трябва да Ви помогна. Отидете ето в оная къща, попитайте за тези и тези, разкажете им за нещастието си и помолете за помощ.“ Конярят последвал съвета, отишъл в къщата и попитал едно момче, което се намирало там, за въпросните люде. Трябвало да изчака за отговора. Накрая момчето излязло отново и отворило пред коняря една стая, в която край кръгла маса седели няколко стари мъже. Те се обърнали към него по име и рекли: „Загубил си осем коня, което те е съкрушило, а сега идваш по съвета на твой другар при нас за помощ; ще получиш, каквото искаш.“ Той трябвало да седне на една съседна маса и след няколко минути те му подали една кутийка с думите: „Носи я в себе си и още в този час ще станеш богат, но ако не искаш отново да обеднееш, внимавай никога да не отваряш кутията.“ Търговецът на коне попитал какво трябва да заплати за кутийката, ала мъжете не искали нищо; той само трябвало да напише името си в една голяма книга, при което водели ръката му. Конярят си тръгнал, но щом излязъл от къщата, намерил кожена чанта с триста дуката, с които си купил нови коне. Преди да напусне града, пък открил в конюшнята, където били новите коне, още едно голямо гърне сее стари талери. Когато отивал някъде и поставял кутийката на земята, на мястото, където преди време били загубени или закопани пари, се появявала ярка светлина, така че той с лекота ги изравял. По този начин натрупал, без кражба и убийство, голямо съкровище.
Когато жена му научила за случилото се с него, тя се уплашила и рекла: „Сторил си нещо много лошо, понеже не е Божия воля човек да забогатява чрез такива забранени неща, ами Бог е казал, че с пот на лицето си ще ядеш хляба си.22 Моля те в името на спасението ти да се върнеш в града и да върнеш кутийката на онези мъже.“ Подтикнат от тези слова, мъжът взел решение и пратил един слуга да върне кутийката; ала слугата се върнал с новината, че тези хора не могли да бъдат намерени, пък и никой не знаел къде се намират те сега. Тогава жената забелязала къде мъжът й оставя кутийката, а именно в едно направено от самия него джобче в поясока на панталона си. Една нощ станала, измъкнала кутийката и я отворила: от нея изскочила черна бръмчаща муха и излетяла през прозореца. Жената захлопнала капачето и поставила кутията на мястото й, без да я е грижа какво ще става по-нататък. От същия този час обаче предишното щастие се преобразувало в истинско нещастие. Конете умирали или били открадвани. Пшеницата изгнивала на полето, къщата горяла три пъти, а събраното богатство видимо изчезвало. Мъжът изпаднал в дългове и напълно обеднял, така че в разочарованието си първо заклал жена си с един нож, а сетне си теглил куршума в главата.
86. Птичето гнездо
В някои области все още господства вярването, че има някакви си птичи гнезда (наричани още „гнездо от двулистник“), които, бидейки самите те обикновено невидими, правят невидим и оня, който ги носи у себе си. За да ги открие, човек трябва случайно да ги зърне в огледало или вода. Вероятно сказанието е свързано с названието или рода на двулистника, bifolium, който в почти всички европейски езици се нарича „птиче гнездо“ и изглежда в някаква степен да наподобява мандрагората. По-нататъшното разгръщане на историята предава цитираният по-долу роман от седемнадесетото столетие, опиращ се очевидно на народно предание23:
23
Следващият цитат е леко преработен вариант на двадесет и трета глава от издадения през 1669 година роман на Гримелсхаузен „Птичето гнездо“.