„По време на този разговор в сянката или отражението на едно дърво във водата забелязах на един чатал нещо, което не можех да открия на самото дърво, и поради чудатостта му го посочих на жена ми. Поглеждайки към него и забелязвайки въпросния чатал, тя се покатери на дървото и смъкна онова нещо, което бяхме видели във водата. Аз я гледах и установих, че тя изчезна в същия миг, в който взе в ръката си нещото, чието отражение забелязахме във водата; виждах обаче фигурата й във водата, как тя се спуска от дървото и държи в ръката си птичето гнездо, което беше снела от чатала. Попитах я що за птиче гнездо е това. Тя на свой ред ме попита дали я виждам. Отговорих: «На дървото не, обаче виждам фигурата ти във водата.» «Добре, рече тя, когато сляза, ще видиш какво имам.» Стори ми се чудно, че чувам жена ми да говори, без обаче да я виждам, а още по-странно беше, дето виждах сянката й под слънцето, но не и нея самата. И когато се доближи до мен дотолкова, че вече не хвърляше сянка, тъй като се намираше не под слънчевите лъчи, ами в сянката, вече изобщо не я забелязвах, само дето дочувах съвсем слаб шум, идващ от стъпките и шумоленето на дрехата й, та ми се струваше, че край мен обитава някакъв призрак; тя седна до мен и ми подаде гнездото, и щом го взех в ръката си, вече я виждах, ала сега пък тя не ме виждаше; изпробвахме същото неколкократно и всеки път установявахме, че онзи, който поемаше гнездото в ръцете си, ставаше напълно невидим. Сетне тя уви гнезденцето в една носна кърпа, та камъкът, билката или коренът, намиращи се в гнездото и оказващи такова въздействие, да не изпаднат и се изгубят, и като постави кърпата до себе си, отново се виждахме един друг, както и преди тя да се беше изкатерила на дървото; самата носна кърпа не виждахме, ала можехме да я напипаме на мястото, където тя беше поставена.“
87. Люпилният пфениг
Люпилният пфениг, или развъдният грош се придобива по следния страшен начин: Тези, които искат да се свържат с дявола, отиват на Бъдни вечер, когато започва да се стъмнява, на някакъв кръстопът под открито небе. По средата на въпросното кръстовище разполагат в кръг един след друг тридесет пфенига, гроша или талера и започват да ги броят отпред назад и отзад напред. Броенето трябва да става точно във времето, когато камбаните бият за месата. По време на броенето преизподният дух се опитва да обърква броящия с всевъзможни видения на горящи огнища, странни талиги и безглави човеци, защото ако онзи дори най-малко се поколебае или затрудни, ще му бъде извит вратът. Ако обаче преброи правилно напред и назад, дяволът подхвърля към тридесетте монети тридесет и първата от същия вид. Този тридесет и първи пфениг има свойството всяка нощ да излюпва по още един.
Една селянка от Панчдорф край Витенберг, която притежавала такъв люпилен пфениг, била изобличена по този начин като вещица. Веднъж тя трябвало непременно да излезе и наредила на слугинята да кипне млякото от току-що издоената крава (преди да дои другите), да го излее върху бял хляб в една намираща се там делва и да постави делвата в един шкаф, който й показала. Слугинята забравила или пък си помислила, че е все едно дали ще свари млякото, преди или след като издои останалите крави, така че първо свършила цялата си работа. Сетне свалила кипящото мляко от огъня и държейки в едната си ръка делвата, с другата отворила посочения й шкаф, и тогава видяла в него катраненочерно теле, което отваряло устата си. От ужас тя изляла кипналото мляко в пастта му, в същия миг телето избягало, а цялата къща пламнала. Жената била призована пред съда и си признала; а нейния люпилен пфениг селяните пазили още дълго време в общата каса.
88. Битият с тояги урод
През 1580 година се случила следната истинска история. Недалеч от Бреслау живеел именит благородник, който трябвало да събира лете много сено и отава, за което били длъжни да му работят неговите поданици. Сред тях била привикана и една родилка на само осем дена. Когато вижда, че юнкерът я вика и няма как да откаже, тя взема детето със себе си, поставя го върху купчинка трева, отдалечава се от мястото и зачаква да започне събирането на сеното. След като работи доста време и отива да накърми детенцето си, тя го поглежда, изкрещява силно, започва да удря главата си с ръце и да се оплаква високо, че това не е детето й, понеже то суче твърде стръвно и вие нечовешки, както не е правело собственото й дете. Така или иначе, тя го задържала няколко дена, ала то се държало така непристойно, че добрата жена без малко не умряла. Оплакала се на юнкера, а той й рекъл: „Жено, ако Ви се струва, че това не е Вашето дете, сторете ето това: отнесете го на поляната, където сте оставили предишното си дете, и силно го наложете с тояга — тогава ще видите чудо.“