99. Рудничарите
Най-богатите галерии обикновено биват откривани от бедни и незначителни рудничари, за което има няколко сказания. В рудника „При совата“ в Бохемия имало рудничар на име Червеният лъв, който забогатял дотам, че поканил на гости самия крал Венцел, подарил му цял тон злато и въоръжил сто облечени в броня рицари на крал Карл. Този Червен лъв първоначално загубил цялото си имущество и бил принуден да продаде дори венчалното було, което жена му донесла. Един ден жената наранила почти до кръв петата си от една голяма скала. Мъжът поискал да я отстрани и се натъкнал на самородно злато, от което изведнъж забогатял. Но го обзели горделивост и високомерие, в дома му всичко трябвало да е от коприна, сребро и злато, а жена му говорела, че Бог не би могъл да пожелае те отново да обеднеят. Постепенно обаче Червеният лъв стигнал до просешка тояга и умрял на бунището.
В Залцбургския рудник в Гащайн и Раурис живеел могъщ рудничар, наричан Старият винар. В часа, в който се канел да побегне от онези, пред които бил задлъжнял, и вече стоял на вратата, попаднал на магмена жила и кристална руда. Те съдържали злато и сребро, били пълни със сила и скоро дарили и него, и други с огромни богатства. Ала когато на смъртното му легло отново донесли красиви кристали от рудника, той все пак рекъл: „Най-богатият и най-прекрасният коридор е Иисус, моят Господ и Спасител, по него скоро ще мина към вечния живот.“
100. Един призрачен рицар
Някакъв неизвестен мъж в края на седемнадесети век се цанил у графа на Рогендорф като обездвач и след като бил изпробван, бил приет на служба с всички необходими почести. Случило се обаче един благородник да дойде в двора и да бъде поставен на една маса с въпросния обездвач. Чужденецът се вгледал в него с удивление, натъжил се и не искал да вкуси храната, колкото и приятелски графът да го подканял. След като масата била вдигната и графът още веднъж попитал чужденеца за причината на неговата тъга, той разказал, че обездвачът не е естествен човек, ами че в Остенде е бил застрелян пред очите му и той, разказвачът, сам го е проводил до гроба му. Той посочил всички обстоятелства: родината на мъртвия, името и възрастта му, и всичко съвпаднало с онова, което обездвачът бил казал за себе си, така че графът не можел да се усъмни в разказа. Казаното го накарало да отпрати въпросния призрак под претекст, че доходите му са намалели и той трябва да намали прислугата си. Обездвачът отвърнал, че гостът му е надрънкал всякакви глупости, но че графът няма причина да го отпраща, тъй като той му е служил вярно и иска да го прави в бъдеще, поради което го моли да го остави в двора. Графът обаче настоявал онзи да си тръгне, както вече бил наредил. Затова обездвачът поискал не пари, а кон и шутовско облекло със сребърни камбанки, което графът на драго сърце му дал, а искал да му даде и още, ала обездвачът отказал да вземе друго.
Случило се обаче така, че графът отпътувал за Унгария и при Рааб, край Шют, срещнал обездвача с навързани много коне и в шутовската си дреха, който, като видял някогашния си господар, радостно го поздравил и му предложил в знак на почитание един кон. Графът поблагодарил, но не поискал да го приеме, когато обаче обездвачът забелязал един слуга, който познавал добре от двора, дал нему коня. Слугата с радост го възседнал, ала едва се бил озовал върху него, когато конят подскочил нагоре и го съборил полумъртъв на земята. В същия миг конярят изчезнал заедно с целия си табун.
101. Лъжливата клетва
В Оденвалд край манастира Шьонау има местност, наречена „Лъжливата клетва“. В някакво време на това място един селянин се заклел, че нивата му принадлежи; и тогава земята се разтворила под нозете му, и той потънал, а от него останали само тоягата и двете му обувки. Оттук въпросното място получило названието си.