120. Варене на вълшебни билки
През 1672 година в Лайпциг се случило, щото между слугинята на един писар и един бояджийски калфа, които служели в една къща, се завързала лековата любовна история и продължила известно време. Скоро на калфата му омръзнало, той си тръгнал и се цанил при някакъв майстор в Лангензалца. Слугинята обаче не могла да се освободи от любовните си мисли и искала да си върне любовника. На Петдесетница, когато всички домашни с изключение на чирака били в църквата, тя поставила някакви билки в едно котле, сложила го на огъня и когато започнели да врат, любовникът й трябвало да се появи. Случило се обаче така, че докато котлето къкрело над огъня, чиракът, който не знаел какво има в него, го отместил по-близо до жарта и на негово място поставил своя тиган с туткала. Щом котлето било доближено до пламъците, от него се дочул глас, който повторил неколкократно: „Ела, ела, Ханзел, ела! Ела, ела, Ханзел, ела!“ Докато чиракът бъркал туткала си, зад него паднало нещо като торба и оглеждайки се, той видял да лежи там младеж само по риза и от уплах надал отчаян вик. Слугинята дотърчала да види защо момчето крещи толкова силно, дотичали и другите обитатели на дома и намерили добрия калфа да лежи там по риза като току-що пробудил се от сън човек. Междувременно той се освестил и като го разпитали, разказал, че пред леглото му се появил голям черен звяр, космат и имащ вида на козел, и така го изплашил, че тутакси го хванал за рогата и излетял с него през големия прозорец. Какво е станало след това, не знае, не усетил и нищо особено, само дето сега е толкова далеч, след като към осем часа все още е лежал в леглото си в Лангензалца, а още преди осем и половина е вече в Ерфурт. Той нямал никакво друго обяснение, освен че Катарине, някогашната му любима, го е преместила, тъй като при отпътуването му била казала, че ако не се върне скоро, ще накара козела да го донесе обратно. След като била заплашена, че ще я обвинят публично като вещица, слугинята се разплакала силно и признала, че една стара жена, чието име издала, я придумала и я снабдила с билките, като я уверила, че като ги свари на бавен огън, любовникът й ще се появи, колкото и далеч да се намира.
121. Солният ратай в Померания
В Померания един ратай в солниците имал стара жена, която била магьосница и при която той не искал да остане, поради което веднъж си дал вид, че иска да отиде в Хесен, в родното си място, за да посети тамошните си приятели. Тъй като обаче тя подозирала, че няма да се върне, не искала да го пусне, ала той все пак отпътувал натам. Няколко дена по-късно по пътя след него идва някакъв козел, вмъква се между нозете му, вдига го и го понася обратно, и то не по пътищата, ами направо през шубраците, през поля и гори, през вода и земя, и само след няколко часа го оставя пред собствената му врата, изплашен, разтреперан, потен и обезсилен. Жената го поздравява с подигравателна усмивка и му казва: „Виж, пак си тук! Ето така трябва да бъдеш научен да си стоиш вкъщи!“ След което го облякла в други дрехи и му дала да похапне, така че той отново дошъл на себе си.
122. Девицата Ели
Преди сто или повече години в Мюнстерския метох Фрекенхорст живеела една игуменка, много благочестива жена; при нея служела някаква домакиня, наричана Девицата Ели, която била злобна и стисната, та като идвали бедни люде да молят за подаяние, ги прогонвала с камшик, а малкото звънче пред вратата привързвала, за да не могат те да позвънят. Най-сетне Девицата Ели заболяла от смъртоносна болест, повикали свещеника да я подготви за смъртта и като прекосявал той овощната градина на игуменката, забелязал Девицата Ели седнала на едно ябълково дърво, а върху зелената й шапчица имало бели пера; като влязъл обаче в дома, тя лежала в леглото и била сърдита и безбожна както винаги, не искала и да чуе нищо за поправянето си, ами се обърнала към стената, когато свещеникът я заговорил, и така си отишла. Щом склопила очи, камбаната се пръснала, а скоро след това тази жена започнала да броди като призрак из абатството. Когато веднъж прислужничките седели в кухнята и кълцали боб, тя се намъкнала със свистене помежду им, точно както правела и приживе, и извикала: „Гледайте да не се порежете, гледайте да не се порежете!“ А като тръгнели да доят кравите, Девицата Ели заставала на пътеката и не искала да ги пусне, но щом те кажели: „В името Божие, махай се“, тя се отдръпвала, ала подтичвала зад тях, показвала им една хубава торта и повтаряла: „Торта, торта!“ Тъй като те отказвали да я вземат, онази хвърляла тортата с дяволски кикот на земята и тя се оказвала кравешко лайно. Слугите също я забелязвали, когато сечели дърва; тя прелитала от един клон в гората на друг. Нощем трополяла из къщата, хвърляла тенджери и посуда и смущавала съня на людете. Най-сетне се явила и на самата игуменка по пътя за Варендорф, задържала конете и искала да се качи в талигата, ала игуменката й рекла: „Нямам работа с теб; ако си сторила нещо лошо, това не е станало по моя воля.“ Девицата Ели не искала обаче да се махне. Тогава игуменката хвърлила една ръкавица и й наредила да я вдигне, а когато онази се навела, игуменката побутнала кочияша и му казала: „Карай колкото бързо можеш, дори и конете да умрат от изтощение.“ Кочияшът подкарал талигата и те стигнали щастливо във Варендорф. Тази шумотевица най-сетне омръзнала на игуменката и тя призовала всички духовници от околността да прогонят Девицата Ели. Духовниците се събрали пред олтара на нашия Господ, започнали да заричат призрака, ала той не се появявал, само някакъв глас се провикнал: „Ритайте, ритайте!“ Тогава духовенството рекло: „Някой трябва да се е скрил в църквата и да подслушва“, потърсили и намерили едно малко момче, което от любопитство се било скрило ветре. Щом го прогонили, Девицата Ели се появила и била заточена в Даверт. Даверт е една гора край Мюнстер, в която бродят духове и където биват пращани всички призраци. Според сказанието Девицата Ели се пронася веднъж годишно през абатството Фрекенхорст с ужасяващо свистене, разбива няколко прозореца или върши нещо подобно, а на всяка четвърта сватба се доближава на разстояние едно петльово кукуригане.