Нещо подобно разказват други за други места, с това допълнение: Селянката видяла как рицарят убива девойката. Тя пуснала, без рицарят да забележи, вързопа на земята и селянката го вдигнала. Когато го отворила, открила в него прекрасни дрехи и всякакви накити, но премълчала за откритието си и поради твърде силния си уплах предпочитала да повтаря, че на въпросното място не е имало нищо. С времето измъквала една по една някаква дрешка, за която казвала, че сама си я е направила, докато накрая се появила на танци с всички великолепни одежди. Там присъствал и един чужденец, който се втренчил в нея, двамата танцували и той пожелал да я придружи до дома й. По пътя към селото на момичето той внезапно измъкнал нож и искал да я прободе, ала тя се развикала за помощ и мъжът бил заловен. Това бил онзи убиец.
132. Зеебургското езеро
Само на два часа път от Гьотинген се намира Зеебургското езеро. Всяка година то намалява, сега е дълбоко тридесет или четиридесет стъпки и се обикаля точно за половин час. В областта има и други падини и опасни долове, които подсказват за наличието на подземна река. Рибарите разказват следното сказание:
В стари времена на мястото, където сега е езерото, се издигал горд замък, в който живеел някакъв граф на име Изанг, водещ див и безбожен живот. Веднъж проникнал през светите стени на манастира Линдау, отвлякъл една монахиня и я принудил да му се подчини. Едва бил сторен грехът, оказало се, че онази, която той обезчестил, е неговата неизвестна дотогава сестра. Той се изплашил и я отпратил назад в манастира с голям откуп, ала сърцето му не се обърнало към Бога, ами продължил да живее както му се харесва. Веднъж се случило така, че той пратил слугата си при главния рибар да донесе змиорка, но вместо такава онзи му дал сребриста змия. Графът, който донякъде разбирал езика на животните, бил много доволен, тъй като знаел, че който вкуси от такава змия, ще се добере до всяка тайна, на какъвто и език да е изречена тя. Наредил да я приготвят, но забранил на слугата да опитва от нея, заплашвайки го със смърт. Та графът ял на корем, но малко все пак останало и било изнесено с блюдото; тогава раздразненият от забраната слуга не успял да сдържи желанието си и хапнал остатъка. Скоро след като графът ял от змията, всички сторени от него грехове и злодеяния застанали толкова отчетливо пред очите му, че не можел да отклони мислите си от тях и от страх не знаел какво да стори. „Толкова ми е горещо, повтарял той, че все едно раздухвам пъкъла.“ Слязъл в градината, където насреща му се явил пратеник и му рекъл: „Току-що сестра Ви почина вследствие прегрешението, към което я принудихте.“ В страха си графът се втурнал към дворцовия двор, но там всички животни, кокошки, патици, гъски, се лутали насам-натам и бъбрели за позорния му начин на живот и за отвратителните му злодеяния, които бил извършил, а врабците и гълъбите на покрива се намесвали в разговора и отговаряли на другите птици. „Сега вече, казвали те, греховете надхвърлиха всяка мяра и краят е близо: до час могъщите кули ще се срутят и целият замък ще бъде потопен.“ Докато петелът кукуригал силно от покрива, появил се слугата, който бил ял от змията, и графът, желаейки да го изпита, задал въпроса: „Какво вика петелът?“ Слугата, който от страх бил загубил ума и дума и който разбирал казаното от животните, отвърнал: „Той вика: побързай, побързай, преди слънцето да се скрие, ти ще спасиш живота си, само побързай! Но тръгни сам!“ „Ах ти, предателю, рекъл графът, значи все пак си ял от змията! Събери нещата си и да бягаме!“ Слугата се втурнал бързешком към двореца, а графът сам оседлал коня си, ахнал го и вече се готвел да тръгне, когато слугата се върнал, смъртноблед и без дъх, хванал юздите и го замолил да вземе и него. Графът хвърлил един поглед и като видял последните слънчеви лъчи да горят над върховете на планината, а петелът продължавал да крещи високо: „Побързай, побързай, преди да е залязло слънцето, ала тръгни сам!“, извадил меча си, разсякъл главата на слугата и изскочил навън през подвижния мост. Препуснал към една височинка край градчето Гиболдехаузен, огледал се оттам и като видял върховете на дворцовите кули да хвърлят отблясъци във вечерната заря, всичко му се сторило сън и сетивна илюзия. Но изведнъж земята под нозете му се разтресла, той препуснал ужасен по-нататък и когато за втори път се огледал, насипът, стените и кулите били изчезнали, а на мястото на двореца се разпростирало голямо езеро.