Между другото, пророчеството на стария гадател не се изпълнило, ала ловецът узнал, че той не го бил излъгал, когато му казал, че тези духове са старите обитатели на замъка. Защото, когато по някое време по-късно разгледал портретите на предшествениците в княжеската зала, той разпознал в чертите на лицата им хората и труповете, които бил видял в пещерата.
148. Джуджетата на дървото
През лятото джуджетата често се измъквали на тълпи от скалите в долината и се включвали да помагат или просто наблюдавали работещите човеци, най-вече косачите. Те яхвали охотно дългия и дебел клон на един явор и се криели в сянката му. Една нощ обаче злонамерени люде отсекли клона така, че той едва-едва се крепял о стъблото, и когато безобидните твари на сутринта насядали на него, клонът се счупил на две, джуджетата паднали на земята и станали за смях, което силно ги разгневило и те извикали:
Те удържали на думата си и никой повече не ги видял.
149. Джуджетата на скалата
Джудженцата имали обичая да сядат на една скала и оттам да наблюдават косачите. Няколко шегобийци обаче напалили огън върху камъка, нагорещили го, а сетне махнали въглените. На сутринта мъничкият народ дошъл и здраво се изпогорил; тогава джуджетата завикали ядно:
Заканили се да отмъстят и изчезнали завинаги.
150. Нозете на джуджетата
В стари времена людете живеели в долината и покрай тях в процепите по височините обитавали джуджетата, дружелюбни и добри спрямо човеците, вместо които нощем извършвали някои по-тежки работи; когато рано сутрин земеделците се появявали с колите и инструментите си и се учудвали, че всичко вече е свършено, джуджетата се криели в храстите и умирали от смях. Нерядко селяните се ядосвали, че класовете на нивата са ожънати не точно навреме, но когато скоро падал град и се надигала буря и виждали, че вероятно след това нямало да остане и стръкче, те благодарели сърдечно на предвидливия малък народ. Най-сетне обаче хората проиграли чрез злодеянията си благоразположението на джуджетата, те избягали и оттогава око не ги е виждало. Причината била следната: Един пастир имал разкошна череша горе на хълма. Когато едно лято плодовете узрели, три нощи една след друга дървото било обирано и плодовете били отнасяни на пейките и тезгясите, където обикновено пастирът складирал черешите. Хората в селото говорели: „Това вършат без всяко съмнение добрите джудженца, те идват нощем, облечени в дълги мантии, ситнят с грижливо покритите си нозе, тихи като птици, и свършват прилежно дневната работа на човеците. Често сме ги чували, но никой не ги смущава, ами ги оставяме да идват и да си отиват.“ Казаното събудило любопитството на пастира и той поискал да узнае защо джуджетата крият така старателно нозете си и дали те са различни от човешките. Когато на следващата година отново настъпило лятото и дошло време джуджетата пак да оберат тайно черешите и да ги отнесат в хамбара, пастирът взел торба, пълна с пепел, и разпръснал пепелта около дървото. На другия ден още на разсъмване той отишъл на мястото, дървото било напълно обрано, а върху пясъка били отпечатани следите от множество гъши крака. Тогава пастирът се разсмял и подигравателно рекъл, че тайната на джуджетата е разкрита. Скоро обаче те разрушили и опустошили домовете си и се оттеглили високо в планината, сърдити на човешкия род и отказващи повече да му помагат. Пастирът, който ги предал, се разболял и останал безумен чак до края на живота си.