213. Казанът със съкровището
В една зимна нощ преди много години кантарджията Волф от Гросбиберау в Оденвалд седял с челядта и прислугата си пред камината и говорел за това-онова. Изведнъж се дочул странен шум и, виж ти, изпод камината се подал ненадейно голям казан, пълен с пари. Да беше хвърлил някой мълчаливо отгоре къшей хляб или буца пръст, всичко би било наред; ала не, злият бил там и всичко се объркало. Дъщеричката на кантарджията не била виждала никога толкова пари накуп и високо извикала: „Виж, тате, колко много пари, колко много пари!“ Бащата не се обърнал при този вик, понеже по-добре знаел какво трябва да се направи в случая. Той бързо грабнал дръжката на свредела и мигом я промушил през гривната на казана. Ала било късно, казанът потънал и само гривната останала. Тя била все още показвана до преди около двадесет години.
В Кведлинбург има къща, в чиито основи трябва да има голямо златно съкровище. Преди години в нея живеел медникар, чиято жена наредила на чирака да подреди различните инструменти и най-вече да почисти големия котел в задната част на къщата. Когато привечер момчето свършило другата работа и се готвело да се заеме с големия котел, го видяло изпълнен догоре с блестящи златни късове. Радостно и уплашено, то измъкнало няколко къса, хукнало към господарката и й разказало какво се е случило. Тя се втурнала след него, ала едва двамата били прекрачили прага към задната част, когато дочули внезапно шум, трясък и звън; вътре видели големия котел да се намества в стария си жлеб и да застива там. А когато се приближили, той отново бил празен и златото било потънало някъде.
214. Върколакът
Един войник разказал следната история, която се случила с дядо му: Той, дядото, веднъж отишъл в гората да сече дърва с един роднина и с още някакъв човек, за когото винаги съществувало подозрението, че нещо при него не е наред; само че никой не можел да каже нещо по-определено. Тримата свършили работата си и се поуморили, така че третият предложил да поспят малко. Така и станало, всеки легнал на земята; дядото обаче само се престорил, че спи, и останал с полуотворени очи. Тогава третият се огледал дали другите са заспали, и като се уверил в това, изведнъж захвърлил колана си и се превърнал във върколак, само дето върколакът не изглежда като истински вълк, ами различно. След това се затичал към близката ливада, където пасяло малко конче, нападнал го и го изял до костица. Сетне се върнал, препасал колана си и приел предишния си човешки вид. След някое време всички заедно станали, отправили се към града и когато достигнали до бариерата, онзи третият се оплакал, че го боли коремът. Тогава дядото скришом му прошепнал в ухото: „Мисля, че така става с всеки, който изяде до костица цял кон.“ А онзи отвърнал: „Ако ми го беше казал в гората, нямаше повече да го повториш.“
Една жена приела образа на върколак, нападнала стадото на омразен ней овчар и му нанесла големи щети. Овчарят обаче ранил вълка със стрела в хълбока, така че той пропълзял в някакъв гъсталак. Овчарят го последвал и се канел да го довърши, ала намерил жена, която се опитвала с откъснат от дрехата й парцал да спре бликащата от раната кръв.
В Лютих през 1610 година били екзекутирани двама магьосници, които се превръщали във върколаци и били погубили много деца. При себе си държали дванадесетгодишно момче, което дяволът превръщал в гарван, когато те разкъсвали и поглъщали плячката си.
215. Камъкът на върколака
В село Егенщет край Магдебург, недалеч от Зомершенбург и Шьонинген, на поляната откъм Зеехаузен се извисява голям камък, наричан от народа Камъкът на вълка или на върколака. Преди много, много години в Холце при Брандслебен, в съседство с Хакел и Харц, се подвизавал някакъв непознат, за когото никога и не научили кой е и откъде е. Той бил известен под името Стария, често се появявал без много шум в селата, предлагал услугите си и местните жители били доволни от свършеното. Поемал най-вече грижата за овцете. Случило се така, че в стадото на овчаря Меле от Найндорф имало миличко пъстро агънце; непознатият молел настойчиво и неотстъпно овчаря да му го подари. Той обаче не искал. По време на стрижбата на овцете Меле се възползвал от Стария, който му помагал; а като се върнал, заварил всичко наред и работата била свършена, ала нямало и следа от Стария и от пъстрото агне. Дълго време никой не чул нищо за него. Най-сетне той изведнъж се изправил пред Меле, който пасял стадото си в Катентал, и се провикнал подигравателно: „Добър ти ден, Меле, пъстрото ти агънце те поздравява!“ В яда си Меле посегнал към гегата и понечил да си отмъсти. Тогава обаче непознатият мигом се преобразувал и скочил насреща му като върколак. Овчарят се уплашил, но кучетата му се нахвърлили яростно върху вълка, който побягнал; преследван, той прекосявал гори и долини, докато наближил Егенщет. Кучетата го наобиколили, а овчарят извикал: „Сега ще умреш!“, тогава Стария приел човешкия си образ, помолил за пощада и заявил, че е готов на всичко. Обаче овчарят се втурнал гневно с тоягата си към него и изведнъж пред очите му изникнал трънлив храст. Само че дирещият мъст овчар не го пощадил и така, ами жестоко изпочупил клоните. Непознатият пак се превърнал в човек и помолил да му бъде дарен животът. Коравосърдечният Меле обаче останал неумолим. Тогава онзи опитал да избяга като върколак, ала един удар на Меле го проснал мъртъв на земята. Мястото, където паднал и където бил погребан, е обозначено със скален камък, който носи името му за вечни времена.