През 1012 година в село Колбек край Халберщат някакъв селянин на име Албрехт танцувал с още петнадесет селяни в нощта на Рождество, докато се отслужвала месата, в църковния двор, а сред тях имало и три жени. И тъй като свещенослужителят излязъл и ги упрекнал за онова, което вършели, въпросният селянин рекъл: „Казвам се Албрехт, ти — Рупрехт; ти се радваш вътре, остави ни да се радваме вън; ти пееш вътре псалмите си, ние вън — нашите песнички.“ Тогава свещеникът извикал: „Нека тогава Бог и свети Магнус сторят тъй, че цяла година да танцувате!“ Така и станало, Бог направил това, което било речено, така че нито дъжд, нито мраз докосвал главите им, те не чувствали жега, глад и жажда, ами все танцували и обувките им също не се изтривали. Когато един (клисарят) се притекъл и понечил да издърпа сестра си от хорото, то увлякло и него. Изминала цяла година и тогава дошъл епископът на Кьолн, Хериберт, който ги освободил от проклятието: четирима от тях тутакси умрели, а другите боледували тежко и се говори, че танцувайки, те били потънали в земята почти до кръста и че издълбали дълбока яма, която се вижда и днес. Владетелят на областта накарал да означат това място с толкова камъка, колкото били танцуващите човеци.
233. Светата неделя
В Киндщат във Франкония една предачка предяла и през неделите и принуждавала момичетата си да правят същото. Веднъж й се сторило, че от хурките им излизат пламъци, ала не се смилила. Следващата неделя огънят избухнал наистина, но бил угасен. И тъй като тя не обърнала внимание на това, следващата неделя ленът подпалил цялата къща и жената изгоряла заедно с двете си деца, ала малкото бебе в люлката било спасено по Божия милост и нищо лошо не му било сторено.
Разказва се също, че зърното, което някакъв селянин искал да смели в неделен ден във воденицата, се превърнало в пепел, на друг пък изгорели хамбарът и реколтата. Друг се канел да оре в светия ден и като наченал да точи лемежа, желязото се забило в ръката му и той трябвало да търпи болката от него в продължение на две години, додето Бог след много сърдечни молитви не го освободил от страданието му.
234. Госпожа Хют
В прастари времена в Тирол живеела могъща великанка — кралица, наречена госпожа Хют; тя обитавала планините край Инсбрук, които сега са сиви и голи, ала тогава били покрити с гори, плодородни ниви и зелени ливади. Веднъж малкият й син си дошъл разплакан и нажален, лицето и ръцете му били покрити с кал, а дрехите му били черни като на въглищар. Той поискал да си отсече елха за конче, но тъй като дървото стояло на ръба на някакво мочурище, земята под него поддала и той потънал целият в тинята, но за щастие успял да се измъкне. Госпожа Хют го заутешавала, обещала му нова красива дрешка и повикала някакъв слуга, който да почисти лицето и ръцете му с хлебни трохи. Но щом онзи посегнал греховно към свещения Божи дар, надигнали се тежки и черни облаци, които покрили небето, и се дочул страховит гръм. Когато отново се прояснило, плодородните ниви, зелените ливади и гори, както и домът на госпожа Хют били изчезнали и наоколо се простирала пустиня с разхвърляни камъни, върху които вече не може да расте дори стрък трева, а по средата стърчала вкаменена госпожа Хют, великанката кралица, и тя ще стои така до деня на Страшния съд.
На много места в Тирол, най-вече в близост до Инсбрук, историята се разказва като предупреждение за непослушните и опърничави деца, когато те се замерят с хлебни залци или вършат други нередни неща с хляба. „Пестете трохите, така се казва, за бедните, иначе с вас ще се случи същото, каквото и с госпожа Хют.“
235. Кинделсберг
Зад Гайсенберг във Вестфалия се издига високо възвишение с три върха, средният от които носи названието Кинделсберг, на него в стари времена стоял замък със същото име, обитаван от рицари, които били люде безбожни. Вдясно от замъка се намирал един прекрасен сребърен рудник, на който те дължали огромното си богатство, и били толкова високомерни, че си изработили сребърни кегли и си играели да ги замерят със сребърни топки. Горделивостта им достигнала дотам, че изпичали огромни като колелета на каруца пити от брашно, пробивали ги по средата и ги закачали на осите на талигите си. Това било нечуван грях, тъй като много люде нямали изобщо какво да ядат. На Бог най-сетне му дошло до гуша. Една вечер в късна доба в замъка дошло побеляло човече и казало, че всички те ще умрат за три дена, и като знак за това им предрекло, че тази нощ една крава ще роди две агнета. Това се и случило, ала никой не се трогнал, с изключение на най-младият син, рицар Зигмунд, и една от дъщерите, прекрасна девица. Те се молели ден и нощ. Другите умрели от чума, а те двамата останали живи. На Гайсенберг пък живеел млад храбър рицар, който яздел голям черен кон и затова бил наричан Рицаря с черния кон. Той бил безбожен човек, който непрекъснато грабел и убивал. Този рицар се влюбил в красивата девойка от Кинделсберг и искал да се ожени за нея, ала тя постоянно отказвала, понеже била сгодена за един млад граф от Марк, който бил тръгнал на война заедно с брат й и комуто тя искала да остане вярна. След като графът все не се връщал от войната, а пък Рицаря с черния кон продължавал да настоява, тя най-сетне рекла: „Ще склоня, когато зелената липа пред прозореца ми изсъхне.“ Рицаря с черния кон тръгнал да дири из цялата страна суха липа, висока колкото зелената, и една нощ на лунна светлина изкопал последната и засадил на нейно място сухата. Когато красивата девойка се събудила, пред прозореца й било много светло, тя се спуснала натам и с ужас видяла пред себе си суха липа. Разплакана седнала под липата и когато рицарят дошъл да иска сърцето й, тя рекла отчаяно: „Никога няма да те обикна.“ Рицаря с черния кон се разгневил и я пронизал смъртоносно. Същия ден женихът се върнал, изкопал гроб, засадил до него липа и поставил камък, който може да бъде видян и до днес.