261. Смърт на първородния син
В една знатна фамилия преди няколкостотин години се случило първото дете, синчето, да бъде намерено мъртво до бавачката си в леглото. Заподозрели нея, че го е задушила съзнателно, и макар че тя се кълняла в невинността си, била осъдена на смърт. Когато коленичила и очаквала удара, тя още веднъж казала: „Аз съм невинна дотолкова, че в бъдеще всеки първороден син от този род ще умира.“ Като изрекла това, един бял гълъб прелетял над главата й; след което била екзекутирана. Предсказанието обаче се сбъднало и най-старшият син от дома винаги умирал още в ранна възраст.
262. Момчето в Колмар
Край Пфефел в Колмар имало дете, което никога не отивало на едно определено място в градината, където приятелите му спокойно играели. Те не знаели защо го прави и веднъж насила го замъкнали там; тогава косите му се изправили и студена пот избила по тялото му. След като момчето преодоляло припадъка си и го попитали за причината, то дълго не искало да признае, но след като дълго го сговаряли, най-сетне рекло: „На това място е погребан човек, чиито ръце лежат така и така, нозете му заемат такова и такова положение (и то описало всичко съвсем точно), а на пръста на едната му ръка има пръстен.“ Започнали да разкопават обраслото с трева място и на три пръста под земята открили скелет в описаното положение и с пръстен на споменатия пръст. Погребали го както е редно и оттогава момчето, на което не казали нищо нито за това, нито за изравянето, спокойно отивало на въпросното място. Това дете имало способността да вижда на мястото, където лежат мъртъвци, от изпаренията да се издигат фигурите им и да ги разпознава. Поради многобройните ужасяващи явления то се топяло и бързо напуснало живота.
263. Смърт на каноник в Мерзебург
Преди много години в манастирската църква в Мерзебург в продължение на три седмици, преди да умре някой от младите каноници, се дочувала голяма врява, като столът на оногова, който трябвало да умре, изтрещявал така, че все едно як мъж нанася по него силен удар със свит юмрук. Щом пазачите, които будували денем и нощем в църквата и обикаляли из нея, за да наглеждат наличните там внушителни скъпоценности, чували това, още на следния ден съобщавали на капитула. За каноника, чийто стол бил ударен, това било лично указание, че в рамките на три седмици ще се залови за хоровода на мъртвите.
264. Лилията в манастира в Корвей
Манастирът на абатството Корвей на река Везер бил дарен от Бога с такава милост, щото, когато някой от братята предстояло да умре, три дена преди това той бил предупреждаван посредством една лилия върху железния венец, който висял в хора. Същата тази лилия по чудесен начин слизала от венеца и се появявала на стола на онзи брат, чийто живот бил достигнал до края си; така че той безпогрешно и със сигурност узнавал, че до три дни ще напусне този свят. Това чудо се запазило в продължение на няколкостотин години, докато един млад брат от ордена, комуто бил предизвестен по този начин скорошният му смъртен час, пренебрегнал напомнянето и преместил лилията върху стола на един стар духовник: мислейки, че повече подобава да умре старецът, а не младежът. Когато добрият стар брат съзрял лилията, той се изплашил толкова от този знак за смъртта, че легнал болен, ала не умрял, ами скоро отново оздравял, докато пренебрегналият предупреждението младеж на третия ден бил застигнат от внезапна смърт.
265. Ребундус в катедралата на Любек
Когато в стари времена на някакъв каноник от Любек предстояло скоро да умре, на сутринта под възглавничката на стола му в хора била намерена бяла роза, откъдето станало обичай всеки, като влезе в църквата, тутакси да обърне възглавничката си, за да види дали отдолу не лежи такава прогласителка на смъртта. Случило се така, че един каноник на име Ребундус една сутрин намерил под възглавничката си въпросната роза и тъй като за очите му това било по-скоро болезнен трън, нежели роза, вдигнал я оттам и я пъхнал под възглавничката на най-близкия си съсед, макар онзи вече да бил погледнал и не бил намерил нищо под нея. Ребундус го попитал няма ли да обърне възглавничката си. Другият отговорил, че вече го е сторил; ала Ребундус настоял, че не е видял добре и трябва да хвърли още един поглед, понеже на него самия му се е мярнало нещо бяло, когато онзи надзърнал там. Каноникът повдигнал възглавничката си и съзрял гробното цвете; ала рекъл гневно, че това е измама, понеже още преди бил погледнал достатъчно внимателно и под седалката си не бил открил никаква роза. С тези думи той я измъкнал и я пъхнал отново под възглавничката на Ребундус, онзи обаче не се примирил, двамата започнали да си я подхвърлят един другиму и между тях избухнал спор и здрава кавга. Капитулът се намесил и ги разтървал, ала Ребундус никак не искал да признае, че той именно пръв е имал розата, ами настоявал на невярното си твърдение, така че накрая другият в огорчението и нетърпеливостта си пожелал следното: „Нека Бог стори така, че този от нас, който не е прав, в бъдеще дава знака вместо розата, и когато на някой от канониците предстои да умре, той да трополи в гроба до Съдния ден.“ Ребундус, за когото това пожелание било вятър работа, добавил кощунствено: „Амин! Тъй да бъде!“