Тъй като не след дълго Ребундус умрял, изпод надгробния му камък започнало да се чува страховито потропване всеки път, когато наближавал краят на някой каноник, и се появила поговорката: „Ребундус се раздвижи, някой каноник ще умре!“ Това собствено и не е почукване, ами изпод огромния, дълъг и широк надгробен камък се дочуват три удара, които прозвучават като три силни порива на вятъра или като три оръдейни изстрела. При третия удар звукът проехтява под свода по цялата дължина на църквата и е толкова силен, че човек може да си помисли, щото сводът ще рухне и църквата ще се срути. Той се чува не само в църквата, ами и в околните къщи.
Един неделен ден между девет и десет часа посред проповедта Ребундус се раздвижил и ударил така силно, че няколко занаятчийски калфи, които били застанали тъкмо върху надгробната плоча и слушали проповедта, изпопадали като ударени от гръм — било поради силното разтрисане на камъка, било от ужас. При третия ужасяващ удар всички побягнали от църквата, мислейки, че тя ще се срути; проповедникът обаче запазил спокойствие и призовал пасомите си да останат и да не се боят, понеже това бил само един дяволски призрак, който искал да смути богослужението, а такъв трябва да презрем и да му противопоставим вярата си. След няколко седмици се поминал синът на декана, понеже Ребундус тропал и когато предстояло да умре някой близък роднина на каноник.
266. Камбаната бие сама
На 27 март 1686 година в един прочут имперски град така наречената Пазарна камбана сама ударила три пъти, скоро след което умрял един съветник, който същевременно управлявал пазара.
В един дом шест или седем седмици преди смъртта на домовладиката започнала да бие една извънредно звучна камбана, при това двукратно. Тъй като домовладиката бил свеж и здрав, пък жена му лежала болна на легло, той забранил на прислугата да й казват каквото й да било, опасявайки се да не би тя да се уплаши, да започне да си мисли разни тягостни неща, да заболее още по-тежко и да умре. Това знамение обаче било за него, понеже той се споминал, а жена му оздравяла напълно. Седемнадесет седмици по-късно, докато чисти и четка дрехите и палтата на блаженопочившия си съпруг, пред очите и ушите й се разлюлява камбаната на хармана и започва да издава обичайния си звън. Осем дена след това заболява най-възрастният й син и за няколко дена умира. Когато вдовицата се омъжва отново и ражда няколко деца на втория си съпруг, те повяхват като мартенски цветя само няколко седмици след раждането си и биват погребани. Всеки път камбаната удряла по три пъти, макар стаята, в която висяла, да била заключена, така че никой не можел да дръпне въжето.
Някои смятат, че този звън, който често бива чуван от други, а не от болните и умиращите, е причиняван от зли духове; други, напротив, от добри ангели. Трети пък твърдят, че той идва от духа пазител, който предупреждава човека и му напомня да се приготви за скорошния си край.
267. Призракът на смъртта
В Швац и Инсбрук в Тирол в часа на смъртта си човек вижда призрак, понякога малък, понякога голям като къща. В който прозорец надникне, от тази къща умират човеците.
268. Госпожа Берта или Бялата жена
Бялата жена се явява в замъците на множество княжески домове, именно в Нойхаус в Бохемия, в Берлин, Байройт, Дармщат, Карлсруе и във всички, които са се сродили с тях чрез бракосъчетание. Тя не върши никому зло, когато срещне някого, скланя глава пред него, без да пророни дума, а явяването й означава скорошна смърт, или обаче нещо радостно, когато именно не носи черни ръкавици. Тя подрънква връзка ключове и главата й е покрита с бяла качулка. Според някои приживе тя се е наричала Перхта от Розенберг, живеела в Нойхаус в Бохемия и била омъжена за Йохан от Лихтенщайн, един зъл и опърничав мъж. След смъртта на съпруга си тя продължила да живее сама в Нойхаус, като възложила на подвластните си да построят нов замък. Докато те работели, тя ги подканвала да се стараят повече: „Когато замъкът стане готов, ще приготвя за вас и за вашите хора сладка каша“, защото така се изразявали старите люде, когато канели някого на гости. Есента след завършването на строежа тя не само удържала думата си, ами наредила за вечни времена всички от рода Розенберг да дават такова угощение на людете си. Това продължава до днес и ако някой пропусне да го направи, тя се явява с гневно лице. Понякога нощем, когато бавачките бъдат оборени от сън, тя се промъква в княжеските детски стаи, люлее децата и нежно ги прегръща. Веднъж, когато една неосведомена детегледачка я попитала уплашено: „Какво правиш с детето?“ и започнала да я ругае, онази отвърнала: „Аз не съм чужда на дома, каквато си ти, ами му принадлежа; това дете е мое праправнуче. Но тъй като тук не ме почитат, повече няма да се върна.“