Тъй като кралят, както беше казано, твърдо се осланял на храбростта на херулите и спокойно играел на шах, той наредил на едного от хората си да се качи на едно близко дърво, та да може колкото е възможно по-бързо да му съобщи за победата на херулите; но с допълнителната заплаха: „Ако обаче ми съобщиш за бягството им, ще загубиш главата си.“ Каченият на дървото слуга забелязал, че битката върви зле, ала не се решавал да каже каквото и да било и едва когато цялата войска била обърната в бягство, извикал: „Горко ти, херулска земьо, небесният гняв те настигна!“ Родулф чул това и попитал: „Нима моите херули бягат?“ „Не аз — провикнал се онзи, — ами ти, кралю, изрече тази думи.“ Тогава кралят изпитал страх и така се объркал, че нито той самият, нито хората около него знаели какво да сторят, така че скоро тълпата лангобарди нахлула и избила всички. Така Родулф паднал по недостоен за един мъж начин. Над властта на херулите, разпростряна нашироко, паднал страховитият Божи гняв. Защото когато бегълците видели пред себе си разцъфтелите поля, помислили, че това е вода, разперили ръце да я преплуват и изпопадали под жестокия меч на враговете. На свой ред лангобардите отнесли със себе си неизброима плячка и я разделили помежду си в лагера; крал Татон получил знамето и шлема на Родулф, който онзи носел винаги по време на битка. От този миг силата на херулите била завинаги прекършена и те нямали повече крале; а тази битка направила лангобардите по-богати и по-могъщи от преди.
396. Албоин споделя трапезата на Аудоин
Когато Албоин, синът на Аудоин, се завърнал победоносно от похода срещу гепидите, лангобардите поискали той да сподели трапезата с баща си. Но Аудоин отхвърлил това предложение, тъй като според народния обичай синът на краля не бива да се храни с баща си, докато не получи оръжието си от чужд крал. Като чул това, Албоин се отправил, придружен от четиридесет младежи, към Турисенд, краля на гепидите, чийто син, Турисмод, той току-що бил убил, и му разказал по каква причина идва. Турисенд го посрещнал дружелюбно, поканил го на гости и по време на угощението го поставил от дясната си страна, където обикновено седял собственият му син. Турисен седял така и като видял убиеца на сина си до сами себе си, въздъхнал и рекъл: „Мило ми е това място, ала човекът, седнал на него, ми причинява страдание.“ Възбуден от тези думи, другият син на Турисенд започнал да се подиграва на лангобардите задето носели бели превръзки на прасците си, уподобявайки ги на коне с бели до хълбоците нозе и казвайки, че „приличат на отвратителни кранти“. Един от лангобардите отвърнал: „Ела с мен в Асфелд; там ще видиш колко добре бият с копита тези, които наричаш кранти; там насред поляната лежат костите на една жалка кранта, именно на собствения ти брат.“ Това разярило гепидите и те понечили да си отмъстят; в същия миг всички лангобарди се хванали за кинжалите си. Кралят обаче скочил от масата, хвърлил се между тях и заплашил оня, който начене пръв битката: неугодна Богу, рекъл той, е победата на оногова, който убие врага в собствения си дом. Така усмирил крамолата, а след като хапнали, взел оръжията на сина си Турисмод и ги предал на Албоин. Този се върнал в мир у дома си и седнал на масата на своя баща. Разказал всичко, което му се случило при гепидите, и лангобардите похвалили с почуда както дързостта на Албоин, така и голямата вярност на Турисенд.
397. Пристигане на лангобардите в Италия
Нарсес, който бил загубил мъжката си сила, бил подигран от императрицата, която му пратила златен чекрък, та да преде заедно с жените, а да не се мотае сред мъжете. Нарсес отвърнал: „Ще й изпреда такава връв, от която цял живот няма да може да измъкне шията си.“ Тогава примамил лангобардите и ги проводил, начело с краля им Албоин, от Панония в Италия.
Старонемската хроника разказва това не за Нарсес, ами за Аеций, когото императрицата издевателски поканила в женската стая да скубе вълна.
398. Албоин превзема Тичино
Цели три години и няколко месеца Албоин обсаждал Тичино, додето градът се предаде. Когато кралят влизал откъм източната Йоанова порта в града, конят му паднал току под нея и никакви усилия не помагали да се вдигне. Тогава един от лангобардите казал: „Спомни си, кралю, обета си и се отречи от него; само така ще влезеш в града, понеже в него също живеят християни.“ Албоин бил дал именно обет да прекара под ножа цялото население, задето градът не се бил предал. Та той нарушил жестокия си обет и обещал на гражданите да се смили над тях; тогава конят му се надигнал и той спокойно влязъл в града.