433. Спящият крал
Франкският крал Гунтрам имал много добро и миролюбиво сърце. Веднъж тръгнал на лов и слугите му се разпръснали насам-натам; само един-единствен, най-милият и най-верният му, останал с него. Кралят бил налегнат от голяма умора; седнал под едно дърво, склонил глава в скута на приятеля си и затворил очи. Щом потънал в сън, от устата му подобно на змия се измъкнало някакво животинче, затичало се към течащия наблизо поток и се изправило на брега, желаейки да премине оттатък. Спътникът на краля, в чийто скут последният спял, видял всичко това, измъкнал меча си от ножницата и го поставил над потока. Животинчето стъпило на меча, отправило се към дупката в един хълм и се промъкнало вътре. След няколко часа се върнало, притичало по същия поставен като мост меч и влязло в устата на краля. Кралят се събудил и казал на спътника си: „Трябва да ти разкажа съня си и чудното видение, което имах. Съзрях огромна, огромна река, над която беше построен железен мост; преминах по него и влязох в пещерата при един висок хълм; в нея се намираше неизброимото съкровище на древните ми предци.“ Тогава спътникът му разказал всичко, което се било случило по времето, докато спял, и потвърдил, че съновидението съвпада с действителността. След което копали на това място и намерили голямо количество злато и сребро, което в стари времена било скрито под въпросния хълм.
434. Пристъпващата гора и звънтящите камбанки
Когато Хилдеберт настъпил с голяма войска срещу кралството на Гунтрам и Фредегунд, кралицата приканила франките си да се сражават храбро и накарала начело да носят люлката с оставения от Гунтрам син; след кърмачето крачели въоръжените тълпи. Фредегунд замислила хитрост. В среднощна доба войската се надигнала и се отправила към една гора под предводителството на Ландерих, настойника на младия Хлотар. Ландерих грабнал секира и отсякъл един клон; след което взел звънчета и ги окачил на шията на коня, който яздел. След което подканил воините си да сторят същото; така че рано сутринта те се отправили към противниковия лагер, всеки с клони в ръка и със звънтящи камбанки на конете си. Кралицата пристъпвала начело с младия Хлотар в ръце, за да разпали жалостивостта на воините спрямо детето, което би попаднало в плен, ако те бъдат победени. Един от вражеските наблюдатели хвърлил поглед натам, където започвало да се развиделява, и извикал към другаря си: „Що за гора е тази, дето виждам да се простира на място, на което вчера вечерта нямаше дори малък храст?“ „Ти си все още пиян от изпитото вино и всичко си забравил, отговорил му другият, нашите хора намериха в близката гора фураж и паша за конете ни. Не чуваш ли как подрънкват звънчетата на шиите на пасящите жребци?“ (Понеже от древни времена франките, и особено източните, имали обичая да закачат звънчета на пасящите си коне, та да могат да ги намират, ако се загубят.) Докато пазачите си говорели тези неща, франките захвърлили клоните, така че гората застанала там оголена от листа, ала гъста от дръжките на блестящите копия. Тогава враговете се объркали и ужасили; от съня си те мигом попаднали насред кървава битка и тези, които не успели да избягат, били избити; военачалниците им едва се измъкнали върху бързите си жребци.
435. Победата на Хлотар над саксите
Хлотар поставил сина си Дагоберт за крал на австразийските франки. Той преминал с войската си Рейн, за да усмири саксите. Саксонският херцог Бертоалд обаче му дал тежко сражение; Дагоберт получил удар с меч по главата и веднага пратил на баща си част от шлема заедно с отрязаната коса — като знак онзи да му се притече на помощ колкото е възможно по-скоро, преди останалата му войска да се е стопила. Хлотар получил посланието, докато бил на лов; той незабавно се отправил на далечен път с малката си свита, която го следвала, пътувал ден и нощ и най-сетне достигнал до Везер, където бил разположен лагерът на франките. Рано сутринта франките посрещнали с радостен вик появата на краля си; на отсрещния бряг Бертоалд чул ликуването и попитал какво ще рече това. „Франките се радват на пристигането на Хлотар“, му било отговорено. „Това е лъжа и безумие“, възразил Бертоалд, „аз имам известни сведения, че той вече не е жив.“ Тогава Хлотар застанал на брега и без да изрече дума, свалил бързо шлема от главата си; така че прекрасните му коси с примесени в тях бели къдрици се надиплили на раменете му. По този кралски накит враговете тутакси го разпознали. Бертоалд извикал: „Значи това си ти, нямо животно!“ Пламнал от гняв, кралят наложил шлема на главата си и пришпорил жребеца си през реката, за да си отмъсти на враговете; всички франки наскачали след него; доспехите на Хлотар били тежки и докато прекосявал реката, ризницата и обувките му се напълнили с вода; въпреки това обаче той преследвал неуморно побягналия херцог на саксите. Бертоалд се провикнал през рамо, че един толкова прочут крал и господар не бива да преследва несправедливо слугата си. Ала Хлотар знаел, че онзи говори така от коварство, и не обръщал внимание на думите му, ами го застигнал с бързия си жребец и го убил. Отрязал главата му и я понесъл към идващите насреща му франки. Тогава скръбта им се обърнала в радост; те превзели цяла Саксония и крал Хлотар наредил да бъдат екзекутирани всички мъже, които били по-високи от носения от него по онова време боен меч, та по-младите и по-ниските да бъдат наплашени от живия спомен за това. Та така постъпил Хлотар.