След което духът на Карл се върнал, капнал от умора, в тялото.
468. Адалберт от Бабенберг
През 905 година, по времето на детето крал Лудвиг, се случило събитие, възпявано дълго време пред народа по кръстопътища и странноприемници, а непремълчано и в книгите, описващи деянията на кралете. Адалберт, един благороден франкски граф, убил Конрад, брата на крал Лудвиг и поради това бил обсаден в замъка си Бабенберг. Тъй като обаче тези герои нямало как да бъдат надвити със сила, съветникът на младия крал, архиепископ Хато от Майнц, замислил следната хитрост. С лицемерно смирение той се изкачил до замъка, за да говори с Адалберт и да го склони да помоли краля за милост. Благочестивият и смирен Адалберт охотно се съгласил, като поискал от Хато само да го върне сигурно и без опасност за живота му в крепостта. Хато му дал думата си и двамата тръгнали. Когато наближили близкото село, наречено Тойерщат, епископът казал: „Докато стигнем до краля, много ще огладнеем, не искаш ли първо да позакусим?“ Адалберт, простодушен и доверчив като древните, не заподозрял нищо лошо и поканил епископа веднага след тези му думи при себе си да похапнат, така че се върнали в крепостта, която току-що били напуснали. След като се нахранили, те се отправили към кралския лагер, където било разгледано делото на княза, било му повдигнато обвинение в предателство и той бил осъден на обезглавяване. Докато се подготвяли за изпълнението на наказанието, Адалберт припомнил на епископа даденото му уверение. Хато отвърнал издевателски: „Та аз го изпълних още когато невредим те върнах в замъка ти на закуска.“ Адалберт бил обезглавен, а земите му отнети.
Други разказват историята малко по-различно: Адалберт предложил още от самото начало на Хато да похапнат, ала епископът отклонил поканата, а сетне попътно казал: „Наистина, човек понякога пожелава онова, което току-що е отказал; сега се уморих и огладнях.“ Тогава владетелят на Бабенберг паднал на колене и го поканил да се върне и да хапне нещо. Така архиепископът сметнал себе си освободен от дадената клетва, щом вече го е върнал в крепостта. Осъждането на Адалберт станало в Трибур.
469. Херцог Хайнрих и златната огърлица
Хайнрих, синът на Ото, наследил баща си, а също повечето блага, които Ото получавал от империята; само че не всички, тъй като крал Конрад се боял Хайнрих да не стане прекалено могъщ. Това наскърбявало Хайнрих и враждата между двамата покълнала подобно на плевел измежду пшеницата. Саксите мърморели; ала кралят привидно се държал дружелюбно с Хайнрих, като търсел как да го удари коварно в гръб. Към предателство го подтиквал обаче епископ Хато от Майнц, който бил погубил с измама и граф Адалберт, братовчеда на Хайнрих. Въпросният Хато отишъл при един златар и поръчал златна огърлица, с която трябвало да бъде удушен Хайнрих. Един ден в работилницата се появил кралски човек, който да нагледа работата, и като погледал, той въздъхнал. Златарят попитал: „Защо въздишате така?“ „Ах, отговорил онзи, защото скоро огърлицата ще почервенее от кръвта на най-достойния мъж, херцог Хайнрих.“ Златарят премълчал, все едно че ставало дума за дреболия. Веднага след като завършил изкусно творението си, той се отдалечил скришом и тръгнал да срещне херцог Хайнрих, който вече бил на път. Срещнал го при местността Касала и го попитал накъде се е запътил. Хайнрих отвърнал: „Към един пир с високи почести, на който съм поканен.“ Тогава златарят му разкрил целия замисъл; Хайнрих повикал пратеника, който го бил поканил, наредил му да се върне сам, да поблагодари на господаря си и да му предаде отказа на херцога. На Хато пък трябвало да предаде следното съобщение: „Върви и кажи на Хато, че вратът на Хайнрих не е по-здрав от този на Адалберт и че той предпочита да остане у дома си, нежели да го обременява с многобройната си свита.“ След което Хайнрих завзел владенията на епископа в Саксония и Тюрингия и се възправил срещу приятелите на краля. Скоро след това Хато умрял от отчаяние, а според някои три дена по-късно бил ударен от мълния. Щастието изоставило краля и се обърнало изцяло към херцог Хайнрих, наречен по-късно Хайнрих Птицелов.