470. Император Хайнрих Птицелов
Когато князете потърсили Хайнрих, за да го обявят за немски император, заварили го да лови птици с милите си дечица с помощта на въжена примка и дървена клопка. Затова той бил наречен шеговито Хайнрих Птицелов (auceps).
471. Храбрият мъник
Крал Хайнрих Птицелов имал верен юнак на име Куно, от кралско потекло, малък на ръст, ала неимоверно храбър. Заради ниския му ръст го наричали Мъника. Гизилберт от Лотарингия и Еберхард от Франкония се надигнали срещу краля и тъкмо се канели да прехвърлят войската си при Брайзах; но докато играели шах на брега на Рейн, Мъника ги нападнал само с двадесет и четири мъже. Гизилберт скочил в лодката, но Куно забил копието си в нея с такава сила, че потопил херцога заедно с всичките му спътници. Еберхард пък пронизал на брега с меча си. Друг път Мъника стоял сам до краля, когато един лъв се измъкнал от клетката. Кралят понечил да измъкне меча, който Куно носел според тогавашния обичай; но онзи се нахвърлил пръв върху лъва и го убил. Вестта за това му деяние се разнесла на шир и длъж. Куно изпитвал естествена погнуса от жени и ябълки, така че натъкнел ли се на някоя от двете, тутакси напускал това място. За него има много сказания и песни. Веднъж надвил някакъв езичник (славянин) с исполински ръст, който го предизвикал да излезе извън кралския стан.
472. Ото с брадата
Император Ото Велики будел страх навсякъде, бил строг и безмилостен, имал рижа брада; онова, за което се заклевал в брадата си, вършел наистина и неотменно. Случило се така, че свикал тържествено събрание на двора в Бабенберг (Бамберг), на което трябвало да се явят духовните и светските князе от империята. Сутринта на Великден императорът заедно с всички князе се отправил към катедралата, за да присъстват на празничната меса, а междувременно в крепостта подготвяли масите за пиршеството; поставяли хляб и нареждали красиви потири. В двора на императора по това време служело едно благородно и очарователно момче, чийто баща бил военачалник в Швабия и имал единствено него за наследник. Красивият младеж минал нехайно край масата, посегнал към парче от мекия хляб с нежните си бели ръце, взел го и понечил да хапне, както правят всички деца, които си гризват охотно от хубавите неща. Но щом отчупил комат от белия хляб, се появил с пръчка в ръка императорският сенешал, който трябвало да надзирава масата; той гневно ударил момчето по главата, и то така силно и грубо, че косата и главата му се разкървавили. Детето паднало и се разплакало с горещи сълзи, задето сенешалът дръзнал да го удари. Това забелязал един изтъкнат герой на име Хайнрих от Кемптен, който бил дошъл с момчето от Швабия и бил негов настойник; дълбоко оскърбен от това, че едно нежно дете е ударено така немилостиво, той нахокал сенешала заради нечестивото му деяние със сурови думи. Сенешалът казал, че по силата на служебното си положение има правото да отпъжда с пръчката си всички непослушници в двора. Тогава господин Хайнрих грабнал една голяма секира и разсякъл черепа на сенешала, така че той се разцепил като яйце и мъжът рухнал мъртъв на земята.
Междувременно господата отслужили и отпели Богу и се върнали обратно; императорът забелязал кървавото петно на пода, попитал и научил какво се било случило. Хайнрих от Кемптен бил обвинен на място, а Ото, разтърсван от неудържим гняв, се провикнал: „Кълна се да Ви отмъстя за убийството на сенешала ми! Кълна се в брадата си!“ Като чул изречената неотменима клетва и разбрал, че това ще му струва живота, Хайнрих от Кемптен скочил, хвърлил се бързо към императора и го уловил за дългата рижа брада. След което го привел внезапно към масата, така че императорската корона се търкулнала от главата на Ото в залата и когато князете наскачали, за да освободят императора от разбеснелия се мъж, измъкнал ножа си и извикал високо: „Никой да не ме докосва, или императорът ще умре!“ Всички отстъпили, а Ото с голяма мъка им кимнал утвърдително; тогава неустрашимият Хайнрих рекъл: „Императоре, ако искате да живеете, гарантирайте сигурността ми.“ Императорът, който усещал ножа опрян о гърлото си, вдигнал ръка към небето и се заклел пред благородния рицар в императорската си чест, че животът ще му бъде подарен.
Щом получил това уверение, Хайнрих пуснал рижата брада и позволил на императора да се надигне. Той незабавно седнал на кралския трон, погладил брадата си и изрекъл следните думи: „Рицарю, дарих Ви живота; така че си вървете по пътя, но се пазете от очите ми, никога повече да не ви виждам, и напуснете двора и страната ми! Прекалено обременителен сте ми за придворен и отсега нататък все ще трябва да пазя брадата си от Вашия нож.“ Хайнрих се сбогувал с всички рицари и познати и се отправил към Швабия, към земята си, която имал като ленно владение; там живял в усамотение, но и в почит.