Десет години по-късно император Ото водел тежка война отвъд планината и стоял пред един укрепен град. Не му достигали хора, та проводил пратеници в немските земи: който бил получил ленно владение от империята, бързо трябвало да му се притече на помощ, в противен случай ще загуби владението и службата си. Един от пратениците пристигнал при абата в Кемптен, за да го призове да поеме на път. Абатът на свой ред свикал хората си, включително господин Хайнрих, от когото имал най-голяма нужда. „Ах, благородни господине, какво възнамерявате да сторите, отвърнал онзи, Вие знаете много добре, че съм в немилост пред императора; по-добре да Ви дам двамата си синове и да ги пратя с Вас.“ „Вие обаче струвате повече от двамата заедно, рекъл абатът, така че не мога да Ви освободя от този поход, иначе ще отдам земите Ви на други, които повече ги заслужават.“ „Е, тогава, казал благородният рицар, щом на карта са заложени земята и честта ми, ще се подчиня на заповедта Ви, пък да става каквото ще, даже и да ме стигне заканата на императора.“
Хайнрих се въоръжил и скоро стигнал града във Велшландия23, обсаден от германците; ала се криел от погледа на императора и го отбягвал. Шатрата си разпънал малко по-встрани от войската. Един ден лежал и се къпел в една каца, като оттам обглеждал околността. Тогава видял да се приближава тълпа граждани от обсадения град и насреща им да язди императорът за преговори между двете страни. Неверните граждани били измислили тази хитрина; защото докато императорът яздел към тях без оръжие и без да подозира измама, те криели на заден план въоръжени мъже, които нападнали дръзко господаря, за да го заловят и убият. Когато господин Хайнрих видял това коварство и опита за убийство, зарязал къпането, изскочил от кацата, грабнал в една ръка щита, а в другата меча си и се втурнал чисто гол към тълпата. Храбро нападнал враговете, убил и ранил мнозина от тях и ги обърнал в бягство. След което разрязал въжетата на императора и бързо хукнал назад, влязъл в кацата и продължил да се къпе. Когато Ото се върнал при войската си, поискал да разбере кой е бил непознатият му спасител; той седял гневен на трона в шатрата си и говорел: „Бях предаден и щях да загина, ако не ми бяха помогнали две рицарски ръце; който разпознае голия мъж, нека го доведе, та да получи наградата и благоволението ми; нито тук, нито където и да било има по-храбър герой.“
Някои знаели, че това е Хайнрих от Кемптен; но се бояли да изрекат името на оногова, когото императорът бил се заклел да погуби. „С този рицар, рекли те, нещата стоят така, че той се намира в тежка немилост; ако си върне благоволението ти, ще ти го доведем.“ Когато императорът казал, че би му простил, дори ако е убил собствения му баща, те изрекли името на Хайнрих от Кемптен. Ото заповядал да го доведат тутакси; той искал обаче да го изплаши и посрещне недружелюбно.
Когато Хайнрих от Кемптен бил доведен, императорът се престорил на разгневен и извикал: „Как се осмелявате да се явите пред погледа ми? Нали знаете много добре защо съм Ваш враг и помните как дърпахте и скубахте брадата ми, та и до днес още не е пораснала. Що за надменно високомерие Ви е довело тук?“ „Милост, господарю, рекъл храбрият мечоносец, бях принуден да дойда и моят княз, който стои тук, ми нареди да го сторя, за да имам благоволението му. Бог ми е свидетел колко неохотно предприех това пътуване; бях длъжен обаче да спазя клетвата си за вярност; комуто това не се нрави, нека има правото на последна дума.“ Тогава Ото се разсмял: „Бъдете ми хилядократно добре дошъл, прочути юначе! Вие спасихте живота ми, който без Вашата помощ щях да изгубя, благородни човеко.“ Той скочил и го целунал по очите и бузите. Това сложило край на враждата помежду им и те се помирили; благородният император му предоставил големи богатства и го отрупал с почести, които се помнят и до ден-днешен.
473. Обущарят от Лауинген
Върху дворната кула в град Лауинген е изрисувано следното сказание: Във времената, когато езичниците или хуните били проникнали чак до Швабия, императорът се отправил насреща им с войската си и се разположил на лагер недалеч от Дунав между Лауинген и замъка Файминген. След многобройни неуспешни нападения от двете страни християните и езичниците се договорили най-сетне да разрешат спора чрез двубой. За свой боец императорът избрал маршала на Калатин (Папенхайм), който с радост приел назначението и започнал да размишлява как именно да грабне победата. В същото време към него се доближил непознат мъж и му рекъл: „Какво си се замислил? Аз ти казвам, че не бива да се сражаваш за императора, ами за това е избран един обущар от Хенфвил (сетнешният Лауинген).“ Маршалът отвърнал: „Кой си ти? Как така да отхвърля честта да се сражавам?“ „Аз съм Георги, Христовият герой, казал непознатият, като знак за истинността на думите ми вземи палеца.“ С тези думи той свалил палеца от ръката си и го подал на маршала, който, без да се бави, отишъл при императора и му разказал цялата случка. Било решено обущарят да се изправи срещу езичника. Обущарят приел поръчението и успял да надвие врага. Тогава императорът му предоставил правото да помоли за три благоволения. Обущарят измолил на първо място една ливада в близост до Лауинген, която трябвало да бъде предоставена като мера на въпросния град. Второ, градът да има правото да поставя червен печат (което не било позволено да прави никое селище в околността). Трето, господарите на Калатин да имат правото да украсяват шлема си с изображение на мавританка. Всичко било прието, а жителите на Папенхайм грижливо съхранили позлатен палеца на свети Георги, половината в Кайзхайм, половината в Папенхайм.