492. Граф Хойер от Мансфелд
В така нареченото Велпсхьолцхен, където през 1112 година станала битката между император Хайнрих V и саксонците, има камък, който притежава свойството при буря съвсем да омеква и да се втвърдява отново едва след известно време. Той е набит с пирони и върху него съвсем отчетливо се забелязва отпечатъкът на ръка и палец. Говори се, че преди битката граф Хойер от Мансфелд, върховният главнокомандващ, го сграбчил и викнал: „Както е вярно, че грабнах този камък, така е вярно и че ще спечеля сражението!“ Императорската войска била победена; ала Хойер загинал, убит от Випрехт от Гройч. В негова чест саксонците издигнали статуя на мъж с шлем, желязна бойна брадва в протегнатата десница и герба на Саксония в лявата си ръка. Този паметник бил наречен Йодуте, местните люде отивали охотно да се помолят на това място, а свещениците също го почитали като свято изображение. Когато обаче император Рудолф свикал през 1289 година събрание в Ерфурт, накарал да го махнат, тъй като този паметник водел почти до идолопоклонство, а на мястото му да издигнат параклис. Само че и във въпросния параклис простолюдието почитало една върбова свирка, за която свещениците твърдели, че по време на онази битка призовала Йодуте и така донесла победата.
493. Жените във Вайнсберг
Когато през 1140 година крал Конрад III победил херцог Велф и обсадил Вайнсберг, жените на обсадените обещали да предадат града при условие, че всяка от тях ще може да изнесе на раменете си онова, което е в състояние да носи. Кралят приел искането на жените. Тогава те зарязали всичко, всяка от тях взела мъжа си на раменете си и го изнесла извън крепостта. Когато кралските люде видели това, мнозина от тях казали, че не се е имало предвид това, и не искали да го допуснат. Кралят обаче се подсмихнал и се отнесъл благосклонно към хитрината на жените. „Изречена и веднъж дадена, извикал той, кралската дума не бива да се променя.“
494. Изгубеният император Фридрих
Император Фридрих26 бил отлъчен от папата, така че църквите и параклисите били затворени и никой свещеник не искал да отслужва меса; та малко преди Великден, когато всички християни празнуват светия празник, благородният господар, който не искал да попречи на това, тръгнал на лов. Никой от хората му не знаел замисъла на императора; той надянал пищни одежди, пратени му от Индия, взел едно шишенце с благоуханна вода и яхнал един благороден жребец. Само малцина господа го последвали в дълбокия лес; тогава той ненадейно уловил с ръка някакво чудновато пръстче и щом го сторил, тутакси изчезнал от погледа им. Оттогава никой не го видял повече, така че благородният император се изгубил. Никой не знае къде е отишъл, дали е загубил живота си в гората, дали е разкъсан от диви зверове или пък все още е жив. Във всеки случай старите селяни разказват, че Фридрих е жив и им се явява във вида на поклонник, като при това казвал открито, че тепърва ще завладее римската земя и че няма да спре да тревожи свещениците, додето не върне Светите земи под властта на християните и „окачи щита си на сухия клон“.
495. Алберт Велики и император Вилхелм
Алберт Велики, един твърде прочут и учен монах, поканил на гости заедно с целия му двор в градината до доминиканския манастир император Вилхелм Холандски, когато този пристигнал през 1248 година в Кьолн за Деня на тримата влъхви, а императорът приел охотно поканата. Само че в споменатия ден студът не само бил нетърпимо силен, ами паднал и дълбок сняг; поради което императорските съветници и слуги започнали да укоряват монаха за неподобаващата покана и уговаряли императора да не се съгласява да се храни извън манастира в такова сурово зимно време; ала не съумели да го накарат да оттегли съгласието си, ами в уречения час той пристигнал заедно с хората си. Монахът Алберт бил накарал да наредят — за огромна изненада на всички от тази странна и нелепа подредба — няколко маси в манастирската градина, където дърветата, листата и тревата били покрити със сняг, а край тях да застанат в очакване голям брой твърде красиви и представителни прислужници. Когато императорът седнал заедно с князете и другите господа на масата и били поднесени и наредени ястията, денят неочаквано се разведрил и просветлил, снегът се стопил пред очите на всички и в един миг пред тях засиял приятен и мил летен ден. Листата и тревите се открили, от земята поникнали всевъзможни прекрасни цветя, дърветата разцъфтели и веднага след цъфтежа се отрупали със сочни плодове; появили се всякакви птици и изпълнили околността със звучните си песни; и станало толкова топло, че почти всички били принудени да свалят зимните си одежди. Никой обаче не бил видял къде се приготвят ястията; а и никой не разпознавал изисканите и услужливи сервитьори и никой не знаел кои са те и откъде са, така че всеки силно се удивлявал на тази наредба и подготовка. Когато обаче обядът приключил, първоначално изчезнали чудноватите и изящни слуги на монаха, скоро след това се изгубили милите птици заедно с шумата по дърветата и тревата на земята, всичко отново било покрито със сняг и се върнал студът на предишната зима: така че всички трябвало да надянат пак свалените дрехи и всеки почувствал такъв суров студ, че побързал да влезе при огъня в отоплената стая.