Две години след битката един гражданин от Кристбург се завърнал у дома си, след като по това време бил на поклонническо пътуване в Рим. Като чул за призрака в замъка, един ден по пладне се изкачил там: било защото искал сам да се увери в истината, било пък защото притежавал някаква светиня, която щяла да му послужи против призраците. На масата видял да стои братът на коменданта, който също бил паднал в онази битка; познал го веднага, тъй като онзи бил кръстник на едно от децата му и се казвал Ото от Зангевиц; и понеже го смятал за жив човек, приближил се и рекъл: „О, кръстнико, колко се радвам да Ви видя така свеж и здрав; опитваха се да ме убедят, че сте убит; радвам се, че нещата стоят по-добре, отколкото смятах. И какво става в този замък, та говорят такива чудни неща за него?“ Дяволският призрак отвърнал: „Ела с мен и ще видиш, как се стопанисва всичко тук.“ Ковачът го последвал нагоре по извитата стълба; когато влезли в първата зала, видели тълпа люде, които не правели друго, ами играели на зарове и карти; едни се смеели, други проклинали всичко наоколо. В другата зала седели на масата и там се ядяло и пиело на корем; след което преминали в голямата зала, пълна с мъже, жени, девойки и младежи; там звучала музика, песни и танци, и се вършели всякакви нечестиви и срамни неща. След което преминали в църквата; там пред олтара стоял свещеник, който сякаш отслужвал меса; само дето канониците седели наоколо в троновете си и дремели. След което отново се отправили към замъка, откъдето този път се носел жалостив вой, плач и силни викове, така че ковачът се ужасил и си помислил, че дори в преизподнята едва ли има такава мъка. Тогава кръстникът му рекъл: „Върви и кажи на новия велик магистър какво си видял и чул! Защото ние живяхме така, както видя вътре; а това, което дочу от вън, е последвалото страдание.“ Като изрекъл това, той изчезнал, а ковачът така се уплашил, че целият се сковал от ужас; въпреки това решил да изпълни заповедта, отишъл при новия велик магистър и му разказал всичко, както било. Великият магистър се разгневил, казал, че всичко това е измислено, за да бъде охулен и посрамен неговият толкова достоен орден, и накарал да хвърлят ковача във водата и да го удавят.
536. Гражданинът от Вердюн
По времето на Рудолф от Хабсбург в град Вирдунг (Вердюн) живеел гражданин, който обеднял; и за да може отново да се замогне, обещал, с помощта на една старица, себе си на дявола. Като се отрекъл от Бога и от всички небесни милости, гарванът от преизподнята му напълнил кесията с пфениги, които никога не се свършвали; защото когато гражданинът ги давал, те си оставали пак в нея. Така богатството му станало несметно; той придобил ливади и ниви и живеел както си иска. Един ден, когато седял радостен сред приятелите си, пристигнали двама мъже, яхнали черни коне; единият водел оседлан катранено черен жребец, спрял го пред гражданина и го поканил да тръгне след него натам, накъдето му каже. Тъжен, гражданинът се сбогувал, яхнал жребеца и заминал с пратеника пред очите на повече от петдесет човека и на двете си деца, които жално се вайкали и не знаели, какво е станало с баща им. Тогава те двете отишли при една старица, която владеела много изкуства, и й обещали много пари, ако им каже истината за техния баща. Тогава жената отвела младежите в леса, където заклела земята да се отвори и от нея излезли двамата, с които бил отпътувал бащата. Жената попитала момчетата, дали искат да видят баща си. По-голямото се уплашило; ала по-малкото, което имало мъжко сърце, настояло да го направи. Тогава магьосницата зарекла пратеника от ада да отведе детето при баща му и да го върне обратно непокътнато. Тогава те го завели в една красива къща, където седял баща му, сам и облечен в същите дрехи, в които бил потеглил, и не се виждал огън, който да го измъчва. Момчето го заговорило и попитало: „Татко, как са нещата при теб, добре ли си, или зле?“ Бащата отговорил: „Понеже не можех да понеса бедността, за земните блага отдадох на дявола тялото и душата си, както и правата, които Бог имаше над мен; ето защо, сине мой, не задържай нищо от имота, който наследи от мен, в противен случай ще бъдеш погубен като мен.“ Синът рекъл: „Как става така, че не се вижда никакъв огън край теб?“ „Докосни ме с върха на пръста си, възразил бащата, само че бързо го отдръпни след това!“ В мига, в който синът сторил това, той изгорил дланта и ръката си чак до лакътя; едва тогава огънят угаснал. Трогнат от мъките на баща си, синът попитал: „Кажи ми, татко, няма ли нищо в света, което да ти помогне или поне да облекчи страданията ти?“ „Както няма спасение за дявола, продумал бащата, така няма и за мен; ала ти, сине мой, постъпи така с имуществото си, че душата ти да остане непокътната.“ При тези думи се разделили. Двамата водачи извели момчето обратно при жената, на която то показало изгорената си ръка. След което разказало на бедните и богатите какво му се е случил и какво става с баща му; раздал цялото си имущество и по своя воля живяло в бедност в един манастир до края на живота си.