Междувременно Елзам свикала князете и людете си на съвет в Антверпен. В деня на събранието по Шелде бил видян да плува лебед, теглещ корабче, в което спял изтегнат върху щита си Лоенгрин. Лебедът спрял на кея и князът бил срещнат с радост; щом изнесли от кораба шлема, щита и меча му, лебедът отплавал обратно. Лоенгрин научил за неправдата, която сполетяла херцогинята, и охотно приел да се сражава за нея. След което Елзам свикала роднините и поданиците си, мнозина от които с готовност се явили; включително крал Готхарт, нейният вуйчо, призован от абата на Кларбрун Гундемар. Шествието потеглило, всички участници се събрали в Заарбрюк и оттук се отправили към Майнц. Император Хайнрих, който се бил установил във Франкфурт, ги посрещнал в Майнц; и в този град била снарядена арената, на която трябвало да се бият Лоенгрин и Фридрих. Героят на Грал надвил; Фридрих признал, че е излъгал херцогинята, и бил премазан с чукове и посечен с брадва. Елзам и Лоенгрин, които отдавна се обичали, се оженили; ала преди това той скришом й рекъл, че не бива да си отваря устата да пита за неговия произход; понеже в противен случай той тутакси ще трябва да я напусне.
Известно време съпрузите живели в несмутимо щастие и Лоенгрин владеел страната мъдро и могъщо; а и помагал много на императора в походите му срещу хуните и езичниците. Случило се обаче, щото по време на турнир свалил с копието си херцога на Клеве и онзи си счупил ръката; от завист херцогинята на Клеве започнала да подреква сред жените: „Няма съмнение, че Лоенгрин е храбър герой, а и вярата му в Христа е голяма; жалко, че благородничеството му е под въпрос; понеже никой не знае откъде доплава в страната ни.“ Тези думи проболи сърцето на херцогинята на Брабант, тя се изчервила и пребледняла. През нощта в леглото, докато лежала в ръцете на съпруга си, тя заплакала, а той рекъл: „Любима, какво ти е?“ „Херцогинята на Клеве ме засегна дълбоко“, ала Лоенгрин замълчал и не попитал нищо повече. Втората нощ тя пак се разплакала; той забелязал и отново я утешил. Но третата нощ Елзам не успяла да се въздържи и продумала: „Господарю, не ми се сърдете! Бих искала да узная откъде сте родом; защото сърцето ми подсказва, че сте истински благородник.“ Когато се разсъмнало, Лоенгрин обявил публично откъде е: че Парцифал е баща му и Бог го е пратил от Грала. След което накарал да доведат двете деца, които херцогинята му била родила, целунал ги и наредил добре да пазят рога и меча, които оставя; на херцогинята дал пръстенчето, което някога му дарила майка му. Тогава бързо доплувал приятелят му, лебедът, а зад него било корабчето; князът влязъл в него и поел по водите към земите на Грала. Елзам припаднала, та трябвало с клин да разтварят зъбите й и да й дават вода. Императорът взел сираците при себе си; децата се казвали Йохан и Лоенгрин. А вдовицата оплаквала и въздишала до края на дните си за своя любим съпруг, който никога не се върнал.
543. Краят на Лоерангрин в Лотарингия
След като Лоерангрин оставил меча, рога и пръстенчето си и напуснал Брабант, той пристигнал в страната Лизабория (Люксембург) и станал съпруг на красивата Белайе, която се пазела да не пита за произхода му и безмерно го обичала, така че не можела да прекара и час без да го види. Защото се бояла от скитническия му дух и се стараела да го задържи вкъщи; князът обаче не понасял такъв еднообразен живот и често ходел на лов. Докато го нямало, Белайе седяла полумъртва и няма у дома си; измъчвала се и й се струвало, че му е сторена магия. Та една камериерка я посъветвала, ако иска да го привърже по-силно към себе си, да изчака умореният от лова Лоерангрин да заспи, да отреже късче от плътта му и да го изяде. Но Белайе отхвърлила това предложение и рекла: „По-скоро ще се оставя да бъде погребана, отколкото да посегна дори на един негов пръст“, ядосала се на камериерката и оттогава я лишила от благосклонността си. Позеленяла от яд, предателката отишла при роднините на Белайе, които завиждали на кралската дъщеря заради героя, и им наговорила всевъзможни лъжи. Тогава фамилията на Белайе решила да отрежат от плътта на Лоерангрин, с която единствено можели да бъдат смекчени страданията на родственицата им; и когато един ден той отново отишъл на лов, а сетне заспал, присънило му се, че хиляда меча са вдигнати над неговата глава. Ужасен, скочил и видял мечовете на предателите. Всички се разтреперили пред юнака, със собствената си ръка той избил повече от сто мъже. Те обаче били здраво свързани помежду си и не престанали да го нападат, докато не му дошли твърде много и получил рана на лявата си ръка, при това толкова тежка, че никой лекар не съумявал да я излекува. Когато видели, че е смъртно ранен, всички паднали в нозете му поради неговата голяма доблест. Като научила за смъртта му, Белайе умряла от скръб. Лоерангрин и Белайе били балсамирани и положени заедно в гробницата, а сетне над гробовете им бил построен манастир; труповете им все още биват показвани на поклонниците. Страната, наричана преди Лизабория, приела оттогава названието Лотарингия. Това се случило в петстотната година след раждането на Христа.