559. Пренасянето трупа на Лудвиг
През 1173 година ландграфът бил налегнат от тежка болест и докато лежал в Нойенбург, повикал непокорните си рицари и им казал: „Зная, че ще умра и че няма да оздравея от тази болест. Та заповядам ви, ако ви е мил животът, щом умра, да ме погребете с всички почести и да ме пренесете на ръце оттук до Райнхартсборн.“ Те били принудени да му се закълнат, че ще постъпят така, понеже се бояли от него повече, отколкото от дявола. Когато умрял, те изпълнили обещаното и го пренесли на раменете си на повече от десет мили.
560. Какво се случило с душата на Лудвиг
Когато Лудвиг Железния умрял, синът му, Лудвиг Благия поискал да узнае какво става с душата на баща му, добре ли е тя, или зле. С това се заел един беден рицар от княжеския двор, който имал брат свещеник, изкусен в черната магия. Рицарят се обърнал към брат си: „Мили братко, моля те да попиташ дявола какво става с душата на Железния ландграф.“ Свещеникът отговорил: „Охотно ще го направя, та новият господар да се отнася към вас още по-благонамерено.“ Свещеникът призовал злия дух и го попитал за душата. Дяволът отговорил: „Ако дойдеш с мен, ще ти покажа.“ Свещеникът приел, стига нищо лошо да не му се случи; дяволът се заклел, че ще го върне здрав. След което той яхнал дявола, който за много кратко време го отнесъл до мястото на мъките. Там свещеникът видял различни мъки и се разтреперил. Тогава някакъв друг дявол се провикнал: „Кой е този, дето седи на врата ти, донеси го тук.“ „Той е приятел, отвърнал онзи, заклех му се да не го наранявам, ами да му покажа душата на ландграфа.“ Дяволът отмахнал с ръка един железен пламтящ капак от рова, над който се бил надвесил; след което пъхнал в рова меден тромбон и го надул толкова силно, щото на свещеника му се сторило, че целият свят прокънтява и се разтриса. След някое време сред вонящите на сяра искри и пламъци се появил и самият ландграф, представил се на свещеника и рекъл: „Виж, тук съм сега аз, бедният ландграф, който нявга бе твой господар; по-добре Бог да бе сторил така, че никога да не бях станал такъв, а то сега трябва да търпя за това вечни мъки.“ Свещеникът продумал: „Господарю, прати ме синът Ви, за да му кажа как сте и дали може да Ви помогне с нещо.“ Тогава онзи отвърнал: „Сам видя как съм; знай само, че ако децата ми върнат на църквите, манастирите и на другите люде имотите, които отнех несправедливо и насилствено, това ще помогне много на душата ми.“ Тогава свещеникът рекъл: „Няма да ми повярват.“ Ландграфът му съобщил таен знак, който знаели единствено те. След което отново потънал в рова, а дяволът отвел свещеника от това място; последният останал жълт и блед, та едва го познали, и за малко да се прости с живота си. Тогава той предал думите и посочил знака, съобщен му от баща им; ала това не било от особена полза за душата му, тъй като те не поискали да върнат имотите. По-късно свещеникът отстъпил енорията си и станал монах във Фолкерода.
561. Вартбургската война
Във Вартбург край Айзенах през 1206 година се срещнали шестима доблестни и благоразумни певци и съчинили песните, наречени по-късно Вартбургската война. Имената на тези майстори били: Хайнрих Шрайбер, Валтер фон дер Фогелвайде, Раймар Цветер, Волфрам фон Ешенбах, Битеролф и Хайнрих фон Офтердинген. В съревнованието те възпявали слънцето и деня, и повечето сравнявали Херман, ландграфа на Тюрингия и Хесен, с деня и го поставяли по-горе от всички князе. Единствен Офтердинген издигал Леополд, херцога на Австрия, над останалите и го приравнявал със слънцето. Майсторите се били сговорили помежду си този, който загуби песенното съревнование, да загуби и главата си, като палачът Щемпфел трябвало да стои до тях с въжето, та тутакси да го обеси. Хайнрих фон Офтердинген пеел умно и изкусно; в края на краищата обаче останалите го надвили и го оплели в лукави слова, понеже от завист искали да го отстранят от Тюрингския двор. Той се оплакал, че са му дали фалшиви зарове, с които било предопределено да загуби играта. Петимата други повикали Щемпфел, който трябвало да обеси Хайнрих на едно дърво. Хайнрих обаче побягнал към ландграфинята София и се скрил под мантията й; те били принудени да го оставят на мира и се договорили да му дадат една година отсрочка: той трябвало да се отправи към Унгария и Зибенбюрген и да доведе майстор Клингзор; както отсъди той относно спора им, така и ще бъде. Въпросният Клингзор се смятал тогава за най-прочутия немски майстор певец; и тъй като ландграфинята взела Хайнрих под свое покровителство, то всички се съгласили с това предложение.