Онова, което се нарича еманципация на жената (в най-благородната, най-възвишената, най-културната смисъл на думата) — то започва да прониква в Германия едва във времето на тъй наречената „Млада Германия“, времето на Хайне: едно тъй важно отличие, заслуга и достойнство на този препълнен с неизчерпаема влиятелна енергия еврейски син; факт, на който досега не се е обръщало почти никакво внимание. А именно онези бурни и революционни години, 30-те години на миналия век — из тях веят благодатните ония ветрове, които носят семената на бъдни треви и цветове; семената, които ще паднат във влажната и здрава целина, ще израснат и ще цъфнат буйно и шумно, когато ги стопли слънцето на могъщия подем от 70-те години. За това вече беше дума в по-първото ми — трето — писмо. Онова, което повдига смисъла и цената на новейшото немско възраждане — възраждане чрез силата и свежестта на живота, то е това, че то беше същевременно и възраждане — или, по-право, раждане — на жената в Немско. Онова, което се започна и зачна във времето на Хайне — то най-после се манифестира смело и открито в края на века. И манифестира се по един силен и изящен начин, както не е ставало почти в никоя друга земя: манифестираха го немските поетки чрез своите песни.
Тук аз нямам пред очи поезията на онези подранили току след Хайне немски поетки начело с баронесата Анета фон Дросте-Хюлсхоф, отвержен враг на всяка женска еманципация, или же тъй наречената „най-велика немска поетка“, на която действително не липсва „сила на чувството и образност на израза“; но онова, за което пее тази жена, няма нищо общо с женското сърце и по тази причина то остава без интерес и голямо значение, тъй като песни като нейните и много по-хубави са ни пели безбройни други мъже. Същото се отнася и за всичките ония „списателки“, които вървят след нея, не само Мария фон Ебнер-Ешенбах или Кармен-Силва, но тоже и ония, които пеят дори и за любов, но пеят тъй, както би пял Гьоте или Хайне напр. — да не казвам името и на целомъдрия Шилер, което впрочем би най-много подхождало на това място. То не са поетки, а dichtende Frauen (стихотворстващи жени), както неволно и тъй уместно знае да ги нарече немският език.
Новите немски поетки, които собствено ми интересуват тук, не приличат в нищо на своите по-стари и по-млади предшественици, „стихотворстващите жени“. Тяхната поезия не прилича и на поезията на нашите поетеси: нито на стиховете на Екатерина Ненчева; нито на „Теменуги“ на Дора Габе; нито на ония тъй художествено концепирани 16 поеми на Мара Белчева, печатани във II сборник „Мисъл“ (1910), в които прозира ако не ръката, то поне влиянието на Пенча Славейков; нито пък приличат поезиите на немските поетки в нещо на майчините поезии на ненадейно израсналата и тъй много обещаваща Надежда Милчева, нашия бъдещ женски Пенчо, поетката, която пише глубочайши стихове, като тези например:
Или пък:
Не, поезията на новите немски поетки е нещо ново, нещо отделно, само за себе си; и на нея не приличат поезиите и на най-знаменитите европейски поетки: само песните на Сафо — великата лесбоска поетка — биха се негли сравнили донейде с песните на новите немски поетки: отнася се, разбира се, за едно чисто външно сходство, тъй като помежду лежи различието на две различни ери, на два различни свята.
И за поезията на жените в Немско има важност всичко онова, което казах по-рано за поезията на мъжете — сатирите и сатирчетата около стария Пан, великите жизнерадостници от 80-те и 90-те години. Рожба на живота и извор на живот са тоже и песните на немските поетки. То са песни, в които животът блика като буен пролетен извор; песни, в които всичко е чувството; могъщото, пламенното, необузданото чувство; независимото, собственото, еманципираното чувство; женското чувство; или може би трябва да кажа „чувства“, защото то не е едно и еднообразно чувство, а са хиляди чувства, безбройни, неизчерпаеми, клокочещи — цял водовъртеж от чувства. И тези именно чувства, наловени едно за друго, създават веригата, която свързва в едно всички немски поетки. На тази верига обаче не биха могли по никой начин да се вържат „списателки“ като Анета фон Дросте-Хюлсхоф или Ебнер-Ешенбах: те са твърде тежки аристократки и биха я скъсали. Пък не само те — но и всички ония млади и хубави момичета, по-млади от Анна Ритер или Мария делле Грация, които по „мужеским же образом“ продължават да пишат „балади“, „поеми“ и „романи“… Всички те нямат работа с женската, истинската женска поезия.