Немският фантаст фактически създава първите митове за градовете на бъдещето. И както подобава на творец, изповядващ религията на 19-то столетие — науката, в тия митове има шум на машини и мирис на химически реакции, те гъмжат от математически и физически формули и всякакви технически чудеса. Това са митове — логически уравнения, необичайно дръзки и далекобойни, събиращи фантастиката с точността. Днес повечето от тях (за вертолета и за синоптичната карта, за изкуственото синтезиране на белтък, за задочното, т.е. телевизионното училище или училището с дистанционно обучение, и за интегралната машина, т.е. компютъра) са вече действителност или уверено очакван утрешен ден.
Въображението на Ласвиц пътува свободно през историческите коловози на бъдещето. То портретува с изненадващо ясновидство любопитни подробности от техническата му въоръженост и екологическите му проблеми и макар да изнася осъществяването на утопичните технологии прекалено напред във времето, това ни най-малко не накърнява впечатлението за изумителната му прозорливост. При това не единствено в технически аспект. Нека си спомним карикатурния образ на сънуващото униформени сънища човечество от „Фабрикант на мечти“ — великолепна алегория на тънко предусетената експанзия на техническия и държавния тоталитаризъм в 20 век.
Ласвиц създава фантастика с необикновено богат вътрешен диапазон — от научно-техническата утопия до ексцентричната дяволиада и от артистичната шега и закачката на приказката до отровната злъч на сатиричната гротеска. Философът идеалист и материалистът природоестественик упорито се сражават по страниците на неговите книги. С философските си убеждения писателят е обърнат назад към Кант, а като природоестественик е на висотата на модерната наука на своето време. Романите, разказите и приказките му приканват читателя към участие в интригуваща интелектуална игра, много от тях напомнят упражнение по имагинерна логика („Как дяволът взе професора“ и „Универсалната библиотека“ например), но заедно с това са дълбоко поетични, топли и човечни. Всички те носят следите на интензивните му занимания с философия и естествени науки. Писателят визира човека като космическо същество, мисли в крупни, надхвърлящи земното и човешкото космически мащаби, предсказва раждането на нова небесна раса. Интелектуалният пласт в творбите му обаче всякога е облъхнат от живеца на една артистична ирония. Тя взема връх, побеждава сухата разсъдъчност на учения, укротява дързостта на фантаста и спасително приземява и двамата върху терена на веселия атракцион, на бляскавия виц и абсурдистката шега. Ласвиц е ненадминат майстор на ироничните философски поанти, на фантастичния хумор и фантастичната гротеска. Иронията напира отвсякъде. Тя е в характерите, в ситуациите и в конфликтите. В описанията на неподвластния на „коригиращото“ вмешателство на науката загадъчен свят на чувствата и страстите, в ексцентричните детайли на фантастичния интериор и екстериора. Има я дори в имената на героите — карикатурни, но по своему елегантни: Молекуландър, Атом и Хидрогениус, Лирика и Функционата…
Ласвицовите „модерни приказки“ са обединени в сборниците „Сапунени мехури“ (1890) и „Никога и винаги — нови приказки“ (1902). Лукавото въображение на фантаста устройва пародийни срещи на традиционния приказен персонаж с рационализма на новите времена, дето няма вече място за старите вълшебства. „Природните закони не са нищо друго освен израз на научното съзнание на едно определено време“ — изрича с тона на краен философски релативизъм дегенериралият приказен дух от „Вълшебната лампа на Аладин“, неспособен вече да изпълнява човешките желания. В „Проектите на света“, „Принцеса Дада“, „Чадърът“ и др. Ласвиц също игрово сблъсква приказката и логиката, поетичния мит и модерния рационализъм. Той въвлича във фантазиите си арабески класическия утопичен остров и фолклорната екзотика, игрово преплита мистичното, технически рационалното и лирично-романтичното. Върху ограниченото пространство на разказа немският фантаст събира олимпийските музи, древните елински мъдреци и своите учени съвременници, моделира светове, дето е възможно всичко — алхимичното материализиране на човешките чувства и настроения в малки живи фигурки например („Психотомия“). Подобно артистично разноцветие е напълно чуждо на строго технизираната, едноизмерима фантастична палитра на Верн, а и на Уелс.