– Ами детско столче...
– Да, имаш право. Добре де, отиди пеш дотам. Точно зад завоя е. Първата отбивка вдясно, втората къща отляво на пътя. Трябва да пише Франкел на пощенската кутия.
Патрик се подвоуми, но от втората кола се чу още веднъж клаксон и той набързо взе решение.
– Добре, ще дойда и само ще огледам. Но ти ще поемеш Мая, докато аз съм вътре. И нито дума на Ерика, защото ще побеснее, ако разбере, че съм взел малката със себе си на местопрестъпление.
– Обещавам – каза Мартин и премигна. Махна на Бертил и Йоста в колата отзад и натисна педала. – Ще се видим там!
– Добре – отвърна Патрик, почти сигурен, че ще се разкайва за решението си.
Но любопитството надделя над инстинкта му за самосъхранение, той се обърна в посоката, от която идваше, и пое с бърз ход към Хамбургсунд.
– Всички мебели от бор трябва да се махнат!
Ана стоеше с ръце на кръста и се опитваше да изглежда колкото е възможно по-страшна.
– Какво не му е наред на бора? – попита Дан и се почеса по главата.
– Грозен е! И питаш! – отвърна Ана, но не успя да се сдържи и се разсмя. – Не гледай толкова изплашено, скъпи… Но трябва да подчертая, че няма нищо по-грозно от мебели от чам. А леглото е най-грозното от всичко. Освен това не искам вече да спя в леглото, което си делил с Пернила. Едно е да живея в същата къща, друго е да спя в същото легло… не, няма да стане…
– Това мога да го разбера. Но ще е скъпо да накупим толкова много мебели наведнъж…
Дан изглеждаше притеснен. Откакто с Ана бяха заедно, бе решил да задържи къщата, но още не се справяше с парите.
– Нали знаеш, че Ерика откупи от мен къщата на мама и тате. Лукас никога нямаше да събере парите. Така че ще вземем част от тях и ще отидем да накупим нови неща. Заедно, ако искаш, а ако не, можеш изцяло да предоставиш избора на мен. Ако ти стиска, разбира се.
– Повярвай ми – отговори Дан, – с удоволствие ще пропусна избора на мебели. Стига да не е нещо прекалено откачено, можеш да купуваш каквото ти скимне. Сега край с приказките, ела ме целуни.
Придърпа я към себе си и дълго я целува. И както обикновено, точно когато тя се разгорещи, а той понечи да разкопчае сутиена й, някой тръшна входната врата и влезе. Кухнята изцяло се виждаше от антрето, така че не оставяше и грам съмнение какво се случва там.
– Леле, гадост, да стоите и да се натискате в кухнята!
Белинда профуча покрай тях към стаята си с почервеняло от яд лице. Чак като се качи горе, се кротна на едно място и им извика:
– Ще се върна при мама веднага щом мога, да знаете! Там поне човек не ви засича как си бъркате в гърлата с езици! Ужасни сте! Адски е гнусно! Чувате ли!
Тряс! Вратата към стаята на Белинда се затръшна и чуха как се завъртя ключът. Само секунда по-късно гръмна увеличена докрай музика, от която чак чиниите в скарата за сушене заподскачаха и затракаха в такт.
– Олеле – каза Дан и направи физиономия, докато гледаше към горния етаж.
– Да, „олеле“ е правилната дума – каза Ана и се измъкна от прегръдката му. – Наистина не й е лесно.
– Така е, обаче трябва най-сетне да приеме, че вече се срещам с нова жена – отговори Дан с раздразнение.
– Все пак опитай се да се поставиш на нейно място. Първо ти и Пернила се разделяте, после оттук – потърси точните думи... – за кратко време са преминали ред жени, а после се появявам аз и се нанасям с две деца. Белинда е на седемнайсет и това само по себе си е достатъчно трудно. И изведнъж трябва да свикне с трима непознати, които нахлуват в дома й…
– Да, знам, че имаш право… – Дан пое въздух. – Обаче не знам как трябва да се държа с тийнейджъри. Имам предвид, трябва ли да я оставя на мира, или така ще се почувства пренебрегната? Или трябва да съм по-настъпателен, а тя ще си помисли, че само й се меся? Няма ли някакви инструкции за употреба?
Ана се засмя.
– Мисля, че сте ги забравили още в родилното. Но определено смятам, че трябва да се опиташ да разговаряш с нея. Дори и да затвори вратата под носа ти, поне ще си се опитал. После ще пробваш пак и пак. Страх я е, че ще те изгуби. Опасява се, че ще се лиши от правото си да бъде малка. Бои се, че след като ние се нанесохме, ще превземем цялата къща. Не е толкова чудно.
– С какво съм заслужил толкова умна жена? – попита Дан и я прегърна.
– Не знам – отговори му тя и скри усмивката си в гърдите му. – А и не съм особено умна, честно казано. Просто изпъквам на фона на предишните ти завоевания.
– Чуй се само – разсмя се Дан и силно я притисна към себе си. – Недей да ги приказваш такива. Ще взема да оставя чамовото легло…
– Искаш ли да остана при теб, или не?