Отново се прокашля.
Мартин и Паула се погледнаха развеселено, но Мартин прецени предимствата на предложението и отговори:
– Да, тук имаш право, Бертил. Най-добре ще е някой с твоя опит да огледа разположението на къщата, а аз и Паула ще влезем вътре.
– Да… именно. И на мен така ми се стори най-разумно.
Мелберг се залюля на пети, но в крайна сметка пое през тревата.
– Ще влизаме ли? – попита Мартин.
Паула само кимна.
– Внимателно – рече той, преди да отвори вратата. – Не бива да унищожаваме уликите, ако се окаже, че не е естествена смърт. Само ще огледаме, докато дойдат експертите.
– Имам петгодишен опит в отдел „Убийства“ към Централното управление в Стокхолм. Знам как се процедира на евентуално местопрестъпление – отвърна беззлобно Паула.
– Да, извинявай, всъщност съм в течение – извини се засрамено Мартин, но после се съсредоточи върху работата, която им предстоеше.
Злокобна тишина изпълваше къщата, когато влязоха вътре. Не се чуваше друг звук освен стъпките им по пода в преддверието. Мартин се зачуди дали тишината щеше да им се стори толкова прокобна, ако не знаеха, че в къщата има труп и им предстои да се сблъскат с него.
– Ей там вътре – прошепна, но се сети, че няма причина да пази тишина. Така че повтори с нормален глас, който сякаш отскочи от стените насред тишината. – Ей там вътре.
Паула вървеше плътно зад него. Мартин направи няколко крачки към стаята, която би трябвало да е библиотеката, и отвори вратата. Специфичната миризма се усещаше още при влизането им в къщата, но сега стана още по-силна. Момчетата се оказаха прави. По пода лежаха безброй мухи. Първо влезе Мартин, след него Паула. Мухите пращяха под краката им. Мирисът беше сладникав и наситен, но все пак хиляди пъти по-лек, отколкото трябва да е бил в началото.
– Никакво съмнение, че някой е умрял тук преди време – рече Паула в момента, в който очите й и очите на Мартин съзряха какво се намираше в далечния край на стаята.
– Не, абсолютно никакво – отговори Мартин и усети неприятен вкус в устата си.
Стегна се и продължи внимателно през стаята към трупа на стола.
– Стой там – вдигна предупредително ръка към Паула, която послушно остана до вратата.
Не се засегна. Колкото по-малко крака отъпкват стаята, толкова по-добре.
– Ей, в никакъв случай не изглежда като естествена смърт – констатира Мартин, докато жлъчният сок се изкачваше в устата му и отново слизаше надолу в гърлото му.
Преглъщаше и преглъщаше, за да се пребори с рефлекса за повръщане, опитвайки се да се съсредоточи върху задачата. Независимо от жалкото състояние, в което се намираше трупът, нямаше голямо съмнение. Травмата от едната страна на черепа беше недвусмислена. Животът на човека на стола бе отнет с брутално насилие.
Мартин внимателно се завъртя и излезе от стаята. Паула го последва. След няколко дълбоки вдишвания рефлексът за повръщане се попритъпи. В този момент видя Патрик да се задава иззад ъгъла и да поема по чакълената алея.
– Убийство е – каза Мартин, когато Патрик се приб-лижи достатъчно, че да го чуе. – Торбьорн и екипът му трябва да дойдат и да се захванат за работа.
– Добре. – Патрик се намръщи. – Може ли само...? – Спря и погледна към Мая в количката.
– Влез и огледай, аз ще пазя Мая – побърза да отговори Мартин, веднага отиде до количката и взе Мая на ръце. – Ела, малката, дай да се разходим и да погледаме цветята.
– Вете – каза Мая с ентусиазъм и погледна към лехите.
– Ти влиза ли? – попита Патрик Паула.
Паула кимна.
– Никак не е красива гледка. Явно е бил вътре цяло лято. Аз поне така смятам.
– Сигурно си се наситила на такива гледки през годините в Стокхолм.
– На такава не съм попадала досега. Но е имало стряскащи случаи.
– Да, предполагам. Ами, ще вляза и ще хвърля един бърз поглед. В действителност съм в отпуск по бащинство, обаче…
– Да, трудно е да стоиш надалеч. Но Мартин явно се справя добре.
Погледна с усмивка към цветните лехи, където Мартин беше коленичил и заедно с Мая разглеждаше напъпилите цветове.
– Той е като скала. Във всеки смисъл на думата – отвърна Патрик и се отправи към къщата.
Няколко минути по-късно се завърна.
– Съгласен съм с Мартин. Няма място за двоумене. Предвид масивната черепна травма.
– Но няма и следи от извършителя – изпухтя Мелберг, който се зададе иззад ъгъла на къщата. – Е, как изглеждат нещата вътре? Влиза ли вътре, Хедстрьом?
Изгледа строго Патрик, който му кимна.
– Да, няма съмнение, че е убийство. Ще уведомиш ли експертите?