Ерика хвърли последен поглед към гроба на родителите си и после извървя няколкото метра до парцела, където бяха погребани баба й и дядо й. Елоф и Хилма Мострьом. Не беше ги виждала. Трагедията, отнела живота на дядо й, се бе случила дълго преди тя да се роди, а баба й бе починала десет години след неговата смърт. Елси никога не говореше за тях. Но Ерика бе щастлива, че в проучванията й дотук всички ги бяха описали като добри и сърдечни. Тя отново приклекна и се вгледа в плочата, сякаш искаше да я накара да й проговори. Ала камъкът беше ням. Нямаше какво да научи тук. Ако искаше да открие истината, трябваше да я потърси другаде.
Пое към хълма, отправи се към склона под църквата, за да се прибере по пряк път у дома. В подножието на хълма автоматично погледна вдясно към голямата сива надгробна плоча, покрита с мъх, която стърчеше самотно под гранитната скала, образуваща страничната граница на гробището. Направи една крачка нагоре по хълма, но рязко се закова. Върна се и застана пред големия сив камък, а сърцето й биеше лудешки в гърдите. Несвързани факти и изречени фрази се завъртяха в главата й. Присви очи, за да е сигурна, че вижда добре, после направи още една крачка напред и застана съвсем близо до надгробния камък. Дори прекара пръс-ти по текста, за да е сигурна, че мозъкът й не си прави шеги с нея.
И тогава всички факти си дойдоха на място едва ли не с кликване. Разбира се. Сега знаеше какво се е случило или поне една част от случилото се. Извади телефона си и с треперещи пръсти набра номера на Патрик. Време беше той да се намеси.
Дъщерите на Херман тъкмо си бяха тръгнали. Идваха всеки ден, неговите благословени деца. Сърцето му се сгряваше, като ги видеше седнали една до друга до леглото му. Толкова си приличаха и толкова се отличаваха в същото време. Виждаше Брита във всички тях. Ана-Грета имаше нейния нос, Биргита – очите й, а Маргарета, най-малката, бе наследила трапчинките, които се появяваха на бузите на Брита, когато се усмихнеше.
Херман затвори очи, за да спре сълзите. Нямаше сили да плаче повече. Не му бяха останали сълзи. Но беше принуден да отвори очи, защото всеки път, щом ги затвореше, виждаше Брита, както бе изглеждала, като махна възглавницата от лицето й. Не му бе нужно да отмести възглавницата, за да разбере. И все пак го беше направил. Искаше подозренията му да се потвърдят. Искаше да види какво бе сторил с импулсивното си действие. Защото, естествено, той беше разбрал. Още в мига, щом влезе в спалнята и я видя да лежи там неподвижна, с възглавница върху лицето си, беше разбрал.
Той също умря, когато я вдигна и видя скованото й изражение. Единственото, което бе способен да стори, беше да легне до Брита и да я вземе в прегръдките си, да я придърпа близо до себе си. Ако зависеше от него, още би лежал там. Би искал да я прегръща, докато тялото й става все по студено и по-студено, и да се остави на спомените да нахлуят в съзнанието му.
Херман се взираше в тавана и мислеше за миналото. За летните дни, когато излизаха с лодката край плажа на Вальо с момичетата в лодката и Брита, седнала пред платното с лице, обърнато към слънцето. С протегнати напред дълги крака и развята зад гърба й дълга руса коса. Виждаше я как отваря очи, обръща глава към него и се усмихва щастливо. Помахваше й, застанал зад румпела, и чувстваше със сърцето си, че е истински щастливец.
И тогава през лицето му мина сянка. Припомни си първия път, когато тя му разправи за онова, което после вече не се споменаваше. В един тъмен зимен следобед, когато момичетата бяха на училище. Тя му каза да седне, защото искала да говори за нещо с него. Сърцето му за малко да спре и той със срам си спомняше как първата споходила го мисъл беше, че тя иска да го напусне, че е срещнала друг. Така че разправеното от нея му донесе едва ли не облекчение. Той я слушаше. Тя говори. Дълго време. И когато вече трябваше да идат да приберат момичетата, се разбраха никога повече да не споменават тази тема. Станалото – станало. Той не беше гледал по различен начин на нея след това. Как би могъл? Как би могъл да прогони спомена за дните на щастливия им живот, на разкошните нощи, които бяха споделяли? Разправеното от нея никога не би могло да натежи над всичко това. Затова се споразумяха да не заговарят повече за него.
Ала болестта й бе променила това. Бе променила всичко. Нахлула бе с гръм и трясък в живота им като тайфун, изтръгващ всичко от корен. И той се бе оставил да бъде повлечен. Допуснал бе грешка. Съдбовна грешка. Едно телефонно обаждане, което никога не биваше да прави. Ала беше наивен, повярвал бе, че е време да се проветри спареното и загнилото. Помислил бе, че ако просто покаже как страда Брита заради критото тъй дълго в съзнанието й, което вече се рушеше, щеше да стане ясно, че вече е време. Моментът бе настъпил. Грешно бе да се борят с това повече. Случилото се в миналото трябваше да излезе наяве, та да намерят душевен покой. Брита да намери душевен покой. Мили боже, колко наивен се беше оказал. Все едно лично той бе затиснал лицето й с възглавницата. Знаеше го. И сега не можеше да понесе болката.