Влезе в кухнята и попита, най-вече за да прекарат повече време заедно:
– Искаш ли да пийнем чай?
– Да, с удоволствие.
Патрик закачи своите дрехи и дрехите на Мая. Последва Ерика в кухнята. Погледа я как се суети с водата, чаените лъжици и чашите. Двамата чуха Мая да рови из играчките си в хола. Няколко минути по-късно Ерика постави на масата димящите чаши чай и двамата се притиснаха един към друг.
– Хайде, изплюй камъчето – каза тя, наблюдавайки Патрик.
Познаваше го твърде добре. Погледът изпод вежди, нервното потропване с пръсти. Или не искаше, или се колебаеше дали да й каже нещо.
– Какво?! – Патрик се опита да си придаде възможно най-невинен вид.
– Виж, няма смисъл да се правиш на ударен. Какво премълчаваш?
Ерика отпи глътка от горещия чай и го зачака развеселено да спре да се противи и да пристъпи към темата.
– Ами…
– Да, какво има? – помогна му тя и не можа да потисне една малка садистична част в себе си, която се наслаждаваше на очевидните му мъки.
– Ами, случи се нещо, докато с Мая бяхме на разходка.
– Аха. Е, поне и двамата се върнахте цели, така че какво може да се е случило?
– Ами… – Патрик отпи от чая си, за да спечели малко време, докато се чуди по кой начин е най-добре да представи случилото се. – Ами, вървяхме към мелницата на Лестер и се случи така, че колегите ми бяха там на разследване. – Погледна я внимателно. Ерика повдигна вежда и зачака продължението. – Бяха получили сигнал за труп в една къща в посока Хамбургсунд, а ние бяхме по пътя за натам.
– Аха, само че ти си в отпуск, така че това не те засяга. – Ерика замръзна с чаша, наполовина поднесена към устата й. – Нали не искаш да кажеш, че си… – Втренчи се невярващо в него.
– Да – отговори Патрик с писклив глас и поглед, забит в масата.
– Завел си Мая на място, където са открили труп!
Ерика буквално го прикова с поглед.
– Да, обаче Мартин беше с Мая, докато аз влязох да поогледам малко. Разглеждаха цветята – усмихна се извинително, но срещна единствено леден поглед.
– Да поогледаш малко! – Ледените парченца потракваха безпощадно. – Та ти си в отпуск по бащинство. Подчертавам, отпуск. Също и бащинство, в този ред на мисли! Толкова ли беше трудно да кажеш „В момента не съм на работа“?
– Аз само малко… – изрече глухо Патрик, но знаеше, че Ерика има право.
Той беше в отпуск. По бащинство. Останалите в участъка трябваше сами да се оправят с работата. А той не биваше да води Мая на местопрестъплението.
В този момент му хрумна, че имаше една подробност, която Ерика още не знаеше. Лицето му трепна нервно, когато преглътна и добави:
– Между другото, беше убийство.
– Убийство! – гласът на Ерика премина във фалцет. – Не стига, че си взел Мая на място, където е намерен труп, ами е бил трупът на убит човек!
Поклати глава, а останалото, което искаше да каже, заседна в гърлото й.
– Но няма да правя нищо повече. – Патрик размаха ръце. – Другите ще поемат случая. Аз съм в отпуск до януари и го знаят. Ще се отдам сто процента на Мая. Честна дума!
– И слава богу! – изръмжа Ерика глухо.
Беше толкова бясна, че й се щеше да скочи от масата и да го разтърси. Сетне любопитството я поуспокои.
– И къде по-точно се случи това? Знае ли се кой е убитият?
– Нямам представа. Голяма бяла къща, намира се на около сто метра вляво от първата отбивка вдясно след мелницата.
Ерика го погледна странно.
– Голяма бяла къща със сиви арки?
Патрик се замисли и после кимна утвърдително.
– Да, мисля, че беше така. На пощенската кутия пишеше Франкел.
– Знам кой, или по-правилно кои живеят там. Това са Аксел и Ерик Франкел. Сещаш ли се, Ерик Франкел, на когото дадох нацисткия медал.
Патрик я изгледа изумено. Как можа да забрави? Франкел не беше най-често срещаното име на света.
От хола долиташе щастливото неразбираемо бърборене на Мая.
Следобедът беше превалил, когато потеглиха към учас-тъка. Експертите и шефът им, Торбьорн Рууд, бяха дош-ли, бяха си свършили работата, и си бяха тръгнали. Дори трупа вече го нямаше. Бе поел по пътя към „Съдебна медицина“, където щеше да бъде изследван по всички мислими и немислими начини.
– Това се казва понеделник – въздъхна Мелберг, когато Йоста влезе в гаража на участъка и паркира.
– Да – отговори му лаконично Йоста, който не обичаше да хаби думите си напразно.
Като влязоха в сградата, Мелберг успя само да усети, че някой се приближава към него с огромна бързина, преди една рошава фигура да му скочи и един език да се опита да му оближе лицето.