Фелбака, 1945 г.
Той беше живял при тях шест месеца и вече от три месеца знаеха, че са влюбени, когато ги връхлетя нещастието. Елси беше на верандата и поливаше цветята на майка си, когато ги видя да се качват по стълбите. Щом ги видя, разбра всичко от мрачните им лица. Зад себе си чуваше как майка й мие съдове в кухнята и част от нея поиска да се втурне вътре, да накара майка си да излезе, да я прогони надалеч, преди да чуе новината, която Елси знаеше, че тя няма да може да понесе. Ала съзнаваше, че е безполезно. Вместо това отиде сковано до външната врата, отвори я и пусна тримата мъже от една от другите рибарски гемии във Фелбака.
– Хилма у дома ли е? – попита най-възрастният.
Тя знаеше, че той е капитанът на корабчето, и кимна, сетне се обърна и ги поведе към кухнята. Когато ги видя, Хилма изпусна чинията, която държеше, и тя се разби върху пода на хиляда парченца.
– Не, не, о, мили Боже, не! – промълви тя.
Елси едва успя да подхване майка си, преди да е паднала. Постави я да седне на стол и я хвана здраво, като имаше чувството, че сърцето й ще изскочи от тялото. Тримата рибари стърчаха неловко до масата и прехвърляха от една ръка в друга островърхите си шапки. Накрая капитанът заговори:
– Беше мина, Хилма. Видяхме всичко от нашето корабче и поехме натам бързо, колкото можахме. Но... вече нищо не можехме да сторим.
– О, мили Боже – повтори Хилма, като се бореше за въздух. – Ами другите?
Елси бе изненадана, че и в такъв момент майка й бе способна да мисли за другите, но тогава и тя си представи екипажа на баща си. Мъжете, които познаваше така добре и чиито семейства щяха да получат същата вест.
– Няма оцелели – отвърна капитанът и преглътна мъчително. – Открихме само останки от корабчето и останахме там дълго време да дирим, но никого не намерихме. Само младия Оскарсон. Но вече беше мъртъв, когато го изтеглихме на палубата.
По лицето на Хилма течаха сълзи и тя хапеше кокалчетата на ръцете си, за да не закрещи. Елси преглъщаше риданията си и се мъчеше да бъде силна. Как щеше да преживее майка й това? Как тя самата щеше да го преживее? Скъпият й, мил татко. Винаги готов да предложи помощ и добра дума. Как щяха да се справят без него?
Прекъсна ги дискретно почукване на вратата и един от вестителите отиде да отвори. Ханс влезе в кухнята с посивяло лице.
– Видях... че имате посетители. Помислих... Какво...?
Той сведе очи. Елси виждаше, че му е неудобно да ги притеснява, но му беше благодарна, че дойде.
– Татковата гемия се натъкнала на мина – с пресекващ глас промълви тя. – Няма оцелели.
Коленете на Ханс омекнаха и той се олюля за миг. После отиде до шкафа, където Елоф държеше силния алкохол, и решително напълни шест чаши, които постави на масата.
– Мисля, че на всички ни ще дойде добре по едно питие сега – каза с напевния си норвежки, който с удължаването на престоя им при тях все повече се доближаваше до шведския.
Всички благодарно посегнаха за чаша освен Хилма. Елси внимателно взе една чаша и я постави пред майка си.
– Ето, опитай това.
Хилма се подчини на дъщеря си и вдигна чашата до устните си, като обърна наведнъж питието с гримаса. Елси погледна Ханс с изпълнени с благодарност очи. Хубаво беше да не са сами в такъв момент.
Още едно почукване на вратата. Този път отвори Ханс. Жените бяха започнали да идват. Всички онези, които знаеха какво е да живееш под заплахата да изгубиш съпруга си в морето. Донесоха храна, предложиха помощ и утешителни думи за Божията воля. И помогна. Не много, но всички знаеха, че един ден и те може да се нуждаят от същата утеха, така че сториха всичко по силите си да облекчат болката на страдащата си приятелка.
С примряло от скръб сърце Елси отстъпи назад и загледа жените, стълпили се около Хилма, а мъжете, донесли вестта, направиха печален поклон и си тръгнаха, за да я отнесат и другаде.
Когато падна нощта, Хилма заспа изтощена. Елси лежеше в леглото и се взираше в тавана изпразнена, неспособна да възприеме случилото се. В съзнанието си виждаше лицето на баща си. Присъствието му открай време й беше здрава опора. Изслушваше я, разговаряше с нея. Тя му бе скъпа като зеницата на окото му. Елси винаги го бе знаела. В сърцето му тя превъзхождаше всичко друго. Несъмнено бе забелязал, че има нещо между нея и норвежкия младеж, към когото толкова се бе привързал, но не ги закачаше. Наглеждаше ги бдително, като в същото време даваше негласното си одобрение и може би се надяваше един ден Ханс да стане негов зет. От своя страна Елси и Ханс проявяваха неизменно уважение към него и майка й. Ограничаваха се до откраднати целувки и предпазливи прегръдки, но нищо, което да не им позволи да гледат родителите й в очите.