Ала сега, когато лежеше в леглото и се взираше в тавана, това вече нямаше значение. Болката в сърцето й беше толкова силна, че не би могла да я понесе сама. Тя бавно се надигна и спусна крака на пода. Нещо у нея още се колебаеше, ала мъката я разкъсваше, подтикваше я да подири единственото облекчение, което знаеше, че може да намери.
Тихичко слезе по стълбите. Надзърна да погледне майка си на минаване покрай спалнята на родителите си и сърцето й се сви, като видя колко мъничка изглеждаше Хилма в голямото легло. Ала спеше дълбоко, избягала от действителността и намерила временно облекчение.
Външната врата изскърца леко, когато Елси превъртя ключалката и я отвори. Нощният въздух бе толкова студен, че спря дъха й, когато излезе на верандата по нощница, а от допира на ледените каменни стъпала буквално изпита болка в краката. Бързо слезе по тях и се озова пред вратата му. Колебанието й трая само минута. Скръбта я принуждаваше да потърси утеха.
Той отвори вратата при първото й почукване и мълчаливо се отмести, за да я пусне вътре. Тя влезе и просто застана там по нощница, с очи, приковани в неговите, без да говори. Погледът му зададе безмълвен въпрос и тя отговори, като хвана ръката му.
За кратко и благословено време тази нощ тя можа да забрави болката в сърцето си.
ШЕЛ СЕ ЧУВСТВАШЕ СТРАННО развълнуван след срещата с баща си. През всички тези години бе успявал да поддържа статуквото, да се вкопчва в омразата си. Лесно му бе да вижда само негативното, да се фокусира само върху грешките, направени от Франс през детството на сина му. Ала може би нещата не бяха просто черни и бели. Направи опит да се отърси от тази мисъл. Толкова по-лесно беше да не забелязва сивото, да твърди, че съществуват единствено правилното и грешното. Ала днес Франс бе изглеждал тъй стар и крехък. И за пръв път Шел осъзна, че баща му няма да живее вечно, няма винаги да присъства в живота му като символ на неговата омраза. Един ден щеше да си иде и Шел щеше да бъде принуден да се погледне в огледалото. Дълбоко в себе си знаеше, че омразата му е толкова силна, защото все още има възможност да протегне ръка, да направи първата стъпка към помирението. Не го искаше. Нямаше желание да го направи. Ала възможността съществуваше и това винаги бе пораждало у него чувство за власт. Само че в деня, когато баща му умре, ще е много късно. Тогава на Шел ще му остане само живот, белязан с омраза. Нищо друго.
Ръката му леко затрепери, когато вдигна телефона да направи няколко обаждания. Разбира се, Ерика беше казала, че ще се свърже със съответните власти да провери за Ханс, но той не беше свикнал да разчита на друг. Можеше да го свърши и сам. И все пак след един час и пет телефонни разговора с различни шведски и норвежки агенции бе принуден да заключи, че въпреки усилията си не е получил конкретна информация. Беше трудно, без съмнение, след като разполагаха само с име и приблизителна възраст, но все трябваше да има някакъв начин. Още не беше изчерпал всички възможности, а бе успял да открие достатъчно, за да се убеди, че момчето не беше останало в Швеция. Така че най-вероятно Ханс се бе върнал в родината си след края на войната, когато вече не го е заплашвала опасност.
Шел взе папката, съдържаща статиите, и внезапно се сети, че е забравил да пусне на Ескил Халворсен по фак-са снимката на Ханс Олавсен. Отново вдигна телефона, за да се обади на човека и да поиска номера на факса му.
– Уви, още нищо не съм открил – каза Халворсен веднага щом разбра кой му звъни.
Шел побърза да обясни, че по друга причина се обажда толкова скоро.
– Добре. Снимката може да е полезна. Пуснете я на факса ми в университета – каза Халворсен и му издиктува номер, който Шел записа.
Шел изпрати по факса статията с най-ясната снимка на Ханс Олавсен и отново седна зад бюрото си. Надяваше се проучването на Ерика да се окаже по-плодотворно, тъй като имаше чувството, че той самият е стигнал до задънена улица.
Точно в този момент телефонът зазвъня.
– Дядо е тук – подвикна Пер към дневната и Карина се показа, за да иде при тях в антрето.
– Може ли да вляза за малко? – попита Франс.
Карина загрижено отбеляза наум, че не приличаше на себе си. Не че някога бе изпитвала особено топли чувства към бащата на Шел, ала онова, което наскоро бе сторил за нея и Пер, го нареди в списъка на хората, към които изпитваше най-голяма признателност.