– Нищо ли не измъкна от баща ти? – попита Ерика и се обърна да го погледне.
Той поклати глава.
– Нищо. И не знам дали защото не знае нищо, или защото не иска да ми каже.
– Мислиш ли, че той би могъл...?
Тя не се осмели да довърши изречението, но Шел отгатна накъде биеше.
– Мисля, че баща ми е способен почти на всичко. Това е единственото, което знам със сигурност.
– За какво си говорите двамата? – попита Патрик, пристъпи към Ерика и пъхна ръцете си в джобовете на якето.
– Обсъждаме възможността баща ми да е извършил убийство – спокойно отвърна Шел.
Патрик бе стъписан от откровеността му.
– И какво решихте? – рече накрая. – Имахме своите подозрения, но баща ти има алиби за времето, когато е убит Ерик.
– Това не го знаех – заяви Шел. – Но в такъв случай се надявам да сте подложили информацията на двойна и тройна проверка, защото за изпечен по затворите престъпник като баща ми не би било проблем да си уреди алиби.
Патрик си даде сметка, че той е прав, и си отбеляза да попита Мартин доколко внимателно са огледали алибито на Франс.
Торбьорн дойде при тях, разпозна Шел и му кимна.
– Виждам, че е дадено позволение на четвъртата власт да присъства.
– Интересът ми към всичко това е личен – посочи Шел.
Торбьорн сви рамене. След като полицията бе готова да допусне присъствие на журналист, той нямаше да се меси. Това си беше техен проблем.
– Ще приключим тук до около час – съобщи той. – И знам, че Педерсен е в готовност спешно да се заеме със задачата си.
– Да, вече говорих с него – кимна Патрик.
– Добре тогава. Ще го извадим от там, че да видим що за тайни крие този момък.
Той се обърна и се върна при гроба.
– Да, да видим какви тайни крие – промълви Ерика тихо.
Патрик обгърна с ръка раменете й.
Фелбака, 1945 г.
Месеците след смъртта на баща й бяха объркващи и мъчителни. Майката на Елси продължи да изпълнява ежедневните си задачи и правеше каквото се изискваше от нея, но нещо липсваше. Сякаш Елоф бе отнесъл част от Хилма със себе си и Елси вече не можеше да познае майка си. Все едно бе загубила и нея, не само баща си. Намираше утеха единствено в нощите, които споделяше с Ханс. Веднага след като майка й отидеше да си легне, Елси се измъкваше по стълбите и се сгушваше в прегръдката му. Осъзнаваше, че това не е правилно. Знаеше, че може да има последици, които няма да може да загърби. Но не можеше да се въздържи. През часовете, в които лежеше до него под завивките, облегната на едната му ръка, докато с другата той нежно галеше косите й – само в тези часове светът отново беше цял. Когато се целуваха и страстта, вече толкова позната и все пак изненадваща, ги изпълваше изцяло, не можеше да разбере как е възможно това да е грешно. В един свят, който би могъл толкова внезапно и брутално да бъде разрушен от една мина, как може любовта да бъде грешна?
Ханс беше като дар свише и когато ставаше дума за чисто практически неща. Парите им създаваха големи тревоги сега, когато баща й бе мъртъв. Успяваха да се справят единствено защото Ханс пое допълнителни смени на лодката и им даваше всяка стотинка от възнаграждението си.
Понякога Елси се чудеше дали майка й разбира, че тя се промъква на долния етаж, за да се среща с Ханс през нощта, но е решила да си затваря очите, защото не можеше да си позволи да постъпи по друг начин.
Елси прекара ръка по корема си, докато лежеше в леглото до Ханс, заслушана в равномерното му дишане. Преди седмица бе разбрала, че е бременна. Не възнамеряваше да стане така, но пое риска и независимо от обстоятелствата се чувстваше обзета от пълно спокойствие. В края на краищата, носеше детето на Ханс, а нямаше никой друг в света, на когото да вярва повече. Още не му бе съобщила, но дълбоко в себе си знаеше, че няма да има проблем, че той ще се зарадва, като чуе новината. Че ще си помагат един на друг и по някакъв начин ще се справят.
Елси затвори очи, отпускайки ръка върху стомаха си. Някъде вътре имаше едно малко същество, създадено от тяхната любов. Нейната и на Ханс. Как може това да не е редно? Как може тяхното дете да бъде грях?
Заспа все още с ръка върху корема си и с лека усмивка на устните.
6
АТМОСФЕРА НА НАПРЕГНАТО ОЧАКВАНЕ бе надвиснала в полицейския участък още от отварянето на гроба предишния ден. Мелберг, естествено, обикаляше наоколо и се хвалеше за откритието, като си присвояваше цялата заслуга, но никой не му обръщаше особено внимание.