Мартин не успяваше да скрие, че намира събитието за силно вълнуващо. Дори в очите на Йоста се бяха появили искрици, докато чакаха край полицейската лента на гробището. Също като колегите си и той бе започнал да прави предположения. Макар още да не знаеха много и да не можеха да определят как се свързват отделните факти, имаха отчетливото усещане, че вчерашното откритие бележи пробив и вярваха, че решаването на случая предстои в най-скоро време.
Почукване на вратата прекъсна размишленията на Мартин.
– Попречих ли ти? – попита Паула, като надникна от вратата.
Той поклати глава.
– Ни най-малко. Влизай.
Тя влезе и седна.
– Е, какво мислиш за всичко това?
– Не знам още. Но ще е интересно да се чуе докладът на Педерсен.
– Мислиш, че е бил убит ли? – попита Паула и в кафявите й очи проблесна интерес.
– А защо иначе някой ще крие тялото му? – отвърна Мартин и тя кимна в знак на съгласие.
Самата тя вече бе стигнала до същото заключение.
– Но въпросът е: защо внезапно това е станало толкова важно? След шейсет години? Почти сме длъжни да приемем, че Брита и Ерик са някак свързани с „предполагаемото“ – тук тя изобрази с жест кавички във въздуха – убийство на това момче. Но защо сега? Кое е възпламенило този подновен интерес?
– Не знам – въздъхна Мартин. – Да се надяваме, че аутопсията ще ни даде нещо конкретно, върху което да стъпим.
– Ами ако не стане така? – изрази Паула гласно мисълта, която всички, дори Мелберг, се опитваха да избягват.
– Да го караме стъпка по стъпка – тихо каза той.
– Като говорим за това – оживи се Паула и промени темата, – в общата олелия съвсем забравихме за ДНК пробите. Не трябваше ли днес да получим резултатите от профила? Ще са самоцелни, ако нямаме с какво да ги сравним.
– Права си – каза Мартин и се изправи бързо. – Да се погрижим за това незабавно.
– От кого ще вземем по-напред? От Аксел или от Франс? Защото върху тях двамата трябва да се фокусираме, не мислиш ли?
– Да се заемем с Франс – предложи Мартин и си облече якето.
Гребестад бе също така опустял като Фелбака след приключването на летния туристически сезон и докато минаваха с колата през града, видяха само няколко местни жители. Мартин паркира полицейския автомобил на малкия паркинг пред ресторант с името „Телеграф“ и двамата пресякоха улицата към сградата, където бе апартаментът на Франс. Никой не отговори, когато позвъниха.
– По дяволите. Май не си е вкъщи. Ще трябва да се върнем по-късно. Или да го предупредим по телефона – каза Мартин и се обърна да се върне при колата.
– Почакай – спря го Паула и вдигна ръка. – Вратата е отворена.
– Но ние не можем просто... – възпротиви се Мартин, само че беше закъснял.
Колежката му вече беше отворила вратата и влизаше вътре.
– Ехо? – чу я той да подвиква и неохотно я последва.
Никой не се обади. Предпазливо прекосиха антрето, надзърнаха в кухнята и в дневната. Нито Франс, нито някакъв звук.
– Ела да проверим в спалнята – подкани го Паула. Мартин се поколеба. – О, хайде – настоя тя.
Той я последва с въздишка.
Спалнята също беше празна, а леглото – спретнато оправено. Нямаше и помен от Франс.
– Ехо! – отново подвикна Паула, когато се върнаха в антрето.
Никакъв отговор. Тогава тихо влязоха в последната стая от апартамента.
Видяха го мигом щом отвориха вратата. Стаята беше малък кабинет и Франс седеше с глава на бюрото, все още с пистолет в устата и зейнала дупка в задната част на главата. Мартин усети как всичката кръв се оттече от лицето му и за миг се олюля, после трябваше да преглътне с усилие, за да се овладее. Паула, от друга страна, изглеждаше съвършено хладнокръвна. Посочи Франс, с което принуди Мартин да го погледне, макар че той би предпочел да не го прави.
– Виж му ръцете – тихо промълви Паула.
На Мартин му се гадеше и усещаше вкус на стомашна течност в устата си, но направи усилие да насочи вниманието си към ръцете на Франс над китките. Подскочи стъписан. Нямаше съмнение. По тях личаха дълбоки драскотини.
Странна смесица от приповдигнатост и тревожно очакване владееше полицейското управление в Танумсхеде този петък. Откритието, че най-вероятно Франс бе човекът, убил Брита, сега трябваше само да бъде потвърдено чрез ДНК и пръстови отпечатъци. Вече никой не се съмняваше, че ще открият връзка и с убийството на Ерик Франкел. По някое време през деня щяха да получат и предварителния доклад за тялото, открито във войнишкия гроб във Фелбака, и всички бяха нетърпеливи да узнаят какво ще им каже той.