– Да, фактът, че Франс всъщност има алиби за времето, когато е убит Ерик. Но, както казах, приятелчетата му може да лъжат. Мартин и останалите ще трябва да проверят това. Тази е единствената причина да съм резервиран.
– И няма съмнения по повод смъртта на Франс? Че е било самоубийство, имам предвид?
– Очевидно няма – поклати глава Патрик. – Бил е собственият му пистолет, той го е държал в ръка, а цев-та още е била в устата му.
Ерика направи гримаса, когато си представи картината. Патрик продължи.
– Ако се потвърди, че неговите отпечатъци са върху пистолета и по дланта му има следи от барут, трябва да кажем, че всичко сочи към самоубийство.
– Но не сте намерили предсмъртно писмо, нали?
– Не. Според Мартин не е имало такова. Но хората, които се самоубиват, невинаги оставят писмо.
Той се изправи и запрати смачканата обвивка от бонбона в кошчето за боклук.
– И така, оставям те да работиш на спокойствие, мила. Постарай се да понапишеш нещо от книгата си. Иначе издателите ще започнат да ти дишат във врата.
Той се наведе и я целуна по устните.
– Да, знам – въздъхна Ерика. – Вече поотхвърлих малко днес. Какво ще правите с Мая?
– Карин се обади – съобщи с лековат тон Патрик. – Сигурно ще идем да се разходим, щом Мая се събуди.
– Разходките ти с Карин доста зачестиха – отбеляза Ерика и сама се учуди, когато долови упрек в тона си.
Патрик я погледна смаян.
– Нима ревнуваш? От Карин? – Той се засмя и отиде да целуне Ерика още веднъж. – Нямаш нито една-едничка причина за ревност. – Засмя се отново, но после стана сериозен. – Но ако мислиш, че е проблем да се виждаме с децата, моля те, кажи ми.
Ерика поклати глава.
– Не, разбира се, че не е. Просто се държа глупаво. Не са много хората, с които можеш да общуваш сега, когато си в отпуск по бащинство, а ще ти се отрази добре да си в компанията на възрастен човек.
– Сигурна ли си? – вгледа се внимателно в нея Патрик.
– Да, сигурна съм – отвърна Ерика и с жест му нап-рави знак да излезе от стаята. – Върви вече. Някой в това семейство трябва да работи.
Той се засмя и се отправи към вратата. Преди да излезе, видя как Ерика посяга към един от сините дневници.
Фелбака, 1945 г.
Не беше за вярване. Войната, която хората вече приемаха за безкрайна, бе свършила. Тя седеше на леглото на Ханс, четеше вестника и се опитваше да накара мозъка си да проумее значението на думите, крещящи от страниците. „МИР!“
Елси усети сълзи да изпълват очите й и издуха носа си в престилката, която още носеше, след като беше помагала на майка си да измият съдовете.
– Не мога да го повярвам, Ханс – промълви тя.
Той бе преметнал ръка през раменете й и вместо отговор, я притисна по-плътно до себе си. Той също гледаше вестника и изглеждаше неспособен да про-умее написаното. За миг Елси погледна към вратата, притеснена, че някой може да ги свари сега, след като бяха изоставили всяка предпазливост и седяха заедно посред бял ден. Ала Хилма бе отишла у съседите и Елси не вярваше някой да се появи и да ги обезпокои тъкмо в този момент. Освен това скоро щеше да се наложи да съобщят на всички за връзката си. Роклите вече й отесняваха на талията и тази сутрин тя с огромно усилие бе успяла да закопчае копчетата си. Ала всичко щеше да се нареди. Ханс бе реагирал точно както тя си представяше, когато преди няколко седмици му съобщи, че е бременна. Очите му бяха грейнали, той я целуна и нежно постави ръка на корема й. Оттогава не спираше да я уверява, че ще се справят. Все пак имаше работа и беше в състояние да я издържа. А и майка й бе привързана към него. Вярно, Елси бе твърде млада, но можеха да подадат молба до влас-тите за разрешение да се оженят. Непременно щяха да намерят начин да уредят всичко.
Всяка дума, изричана от него, бе облекчавала тревогата, която още носеше в сърцето си, макар да мис-леше, че го познава добре, и да му вярваше. А той бе толкова спокоен. Уверяваше я, че детето им ще бъде най-обичаното на света и че ще намерят начин да се справят с всички практически подробности. Известно време можеше да има някоя и друга неравност по пътя, но ако се държаха един за друг, всички проблеми щяха да се решат, а семейството й и Бог да им дадат благословията си.
Елси облегна глава на рамото му. Точно сега животът изглеждаше хубав. При новината за мира усети по тялото й да се разлива топлина, която стопи много от онова, което се бе превърнало в лед след смъртта на баща й. Щеше й се само той да е тук, за да преживее този момент. Да можеха той и корабчето му да бяха издържали само още няколко месеца. Тя изтласка тази мисъл от ума си. Бог решаваше тези неща, не хората, и някъде сигурно си имаше план за всичко. Така стояха нещата, колкото и ужасно да изглеждаше. Тя имаше вяра в Бог, имаше вяра и в Ханс и този дар й позволяваше да гледа към бъдещето с увереност.