– Спри! Спри! Престани!
Мелберг замахна с погнуса към кучето, което приб-ра ушите си и разочаровано се затътри към Аника.
Поне знаеше, че при нея със сигурност е добре дошъл. Мелберг избърса с длан слюнката от лицето си и се размърмори, докато Йоста се бореше мъжки да запази сериозното си изражение. Сцената ставаше още по-смешна поради факта, че косата, която Мелберг успяваше да залиже нагоре по темето си, се беше разпиляла. Мелберг продължи към кабинета си, като през целия път дотам оправяше раздразнено косата си и мърмореше.
Йоста пое, подсмихвайки се, към собствения си кабинет, но се стресна, когато за негово учудване се чу добре познат крясък: „Ернст! Ернст! Ела тук!“.
Йоста се огледа изумен. Беше изминало доста време, откакто колегата му Ернст Лундгрен го бяха уволнили, и оттогава не беше чул да се връща.
Обаче ето че Мелберг извика още веднъж: „Ернст! Ела тук! Веднага!“.
Йоста направи крачка в коридора, за да се опита да проумее мистерията, и видя Мелберг с мораво лице да гледа към нещо на пода. Обзе го подозрение. А и като по поръчка се довлече кучето, навело глава от срам.
– Ернст, какво е това?
Ернст се опита да се престори, доколкото може, че не разбира за какво става дума. Обаче лайното на пода в стаята на Мелберг говореше достатъчно ясно.
– Аника! – изрева Мелберг и няколко секунди по-късно се появи секретарката на участъка.
– Опа, тук е имало малък инцидент – рече и погледна обвинително към кучето, което с благодарност се приближи до нея.
– Малък инцидент ли? Ернст се е изсрал на пода ми!
Тук вече Йоста не можа да се сдържи. Разкиска се, а от старанието да престане, направо се разкикоти. Аника също се зарази и накрая и двамата се смееха с глас и със сълзи.
– Какво става тук? – попита Мартин с любопитство.
Появи се и Паула.
– Ернст… – Йоста успя да си поеме въздух. – Ернст… изсрал се е на пода.
В първия момент Мартин нищо не разбра, но когато погледът му се спря на купчинката на пода, а после погледна и кучето, което се притискаше към крака на Аника, му светна.
– Ти да не би... да не би да си кръстил кучето Ернст? – попита Мартин и също се разсмя.
Само Мелберг и Паула не се смееха истерично. Само че докато Мелберг изглеждаше, сякаш всеки момент ще експлодира, Паула просто нищо не разбираше.
– После ще ти обясня – обърна се към нея Мартин и изтри очите си, след което добави: – Мамка му, Бертил, това се казва чувство за хумор, същински дявол си!
– Да, да… и на мен ми се стори забавно – отговори Бертил и против волята си леко повдигна ъгълчетата на устата си. – Хайде, Аника, почисти това, и да се хващаме за работа.
Изсумтя и седна зад бюрото си. Кучето в недоумение местеше очи от него към Аника и обратно, но пос-ле реши, че най-лошото е минало, и с наперена опашка последва новия си господар.
Останалите в участъка с изумление проследиха с поглед странната двойка и се зачудиха какво ли е това, което кучето вижда в Бертил Мелберг и което те са пропуснали.
Ерика цяла вечер не можа да се отърве от мисълта за Ерик Франкел. Не го познаваше добре, но по някаква причина той и брат му Аксел бяха неделима част от Фелбака. „Синовете на доктора“ – всички винаги така ги наричаха, макар да се знаеше, че баща им е бил лекар във Фелбака преди цели петдесет години, а преди четирийсет бе напуснал града.
Ерика се замисли за посещението си във вилата, която деляха братята. И двамата живееха в къщата на родителите си, и двамата ергени, и двамата проявяваха жив интерес към Германия и нацизма, но по различни причини. Ерик беше преподавател по история в гимназията, а в свободното си време събираше предмети от времето на нацизма, към който проявяваше особен интерес. Аксел, по-възрастният от двамата, като че ли имаше някаква връзка с центъра „Симон Визентал“. Ерика смътно си спомняше, че по време на войната по някакъв начин беше пострадал.
Първо се обади на Ерик. Разказа му какво е открила и му описа медала. Попита го дали може да й помогне, да разбере откъде се е взел и как е попаднал сред вещите на майка й. Няколко пъти повтори „Ало!“ в слушалката, защото той не отговаряше и тя помисли, че й е затворил. След което Ерик с особен глас я помоли да вземе медала и да му го занесе, за да може да го разгледа. Още тогава й направиха впечатление дългото мълчание и странният тон. Но не каза нищо на Патрик, реши, че така й се е сторило. А и когато отиде в къщата на братята, не забеляза нищо необичайно в поведението му. Ерик я покани в библиотеката и учтиво я помоли да му покаже медала. Пое го със сдържан интерес и го огледа внимателно. След това я попита дали може да го задържи за известно време. За да го проучи. Ерика кимна. Беше благодарна, че някой проявява интерес.