Това направи всичко още по-лошо. Вече нямаше място за никаква надежда в сърцето му. Защото Франс си бе отишъл. На какво да се надява?
Шел отиде до прозореца на кабинета си и се загледа навън. В кратък и откровен миг на размисъл си позволи за пръв път да погледне собствения си живот и душата си с критичния взор, който дотогава пазеше за баща си. И онова, което видя, го уплаши. Разбира се, неговото предателство към семейството не бе тъй драматично и непростимо в очите на обществото. Ала правеше ли го по-приемливо? Едва ли. Изоставил бе Карина и Пер. Захвърлил ги бе като чували с боклук встрани от пътя. А беше предал и Беата. Още преди да започне връзката им. Никога не я беше обичал. Обичал беше само онова, което символизираше в моментите на слабост, когато му бе нужна. Не нея беше обичал. Ако трябваше да е честен, дори не се чувстваше привързан към нея. Не като към Карина. Не както когато я видя онзи пръв път, седнала на канапето с жълтата си рокля и жълта панделка в косата. Беше предал също Магда и Локе. Защото срамът от изоставянето на първородното му дете бе издигнал у него всякакъв вид бариери и го бе направил нечувствителен към онази искрена, дълбока, всеотдайна обич, която бе изпитвал към Пер от мига, когато го видя в ръцете на Карина. Отрекъл бе на Беата и децата им този вид обич и не вярваше, че някога вече ще е способен да я открие. Това бе предателството, с което трябваше да живее. Те също бяха принудени да живеят с него.
Ръката на Шел трепереше, когато вдигна чашата, която държеше. Направи гримаса, щом установи, че кафето е изстинало, докато бе стоял зареян в мисли, но така или иначе, вече беше поел голяма глътка и беше принуден да я преглътне.
Чу глас откъм вратата.
– Има поща за вас.
Шел се обърна и кимна уморено.
– Благодаря.
Посегна да вземе дневната поща, прехвърли я разсеяно. Няколко реклами, разни сметки. И писмо. Адресът беше написан на ръка с познат почерк. Разтрепери се от глава до пети и беше принуден да седне. Постави писмото пред себе си на бюрото и седя така дълго време, като само се взираше в плика. Надписан бе за него с грижлив старомоден почерк и изпратен на адреса на вестника. Минутите се нижеха, докато се опитваше да прати сигнали от мозъка към ръката си, да й нареди да вземе писмото, да отвори плика. Ала сигналите сякаш се залутваха някъде по пътя. Накрая пробиха и той бавно отвори писмото, много бавно. Съдържаше три страници, изписани на ръка, и той изчете няколко изречения, преди да схване смисъла им. Накрая успя. Прочете писмото. Когато свърши, го постави отново на бюрото си. И за последен път почувства топлината на бащината си ръка, хванала неговата. После грабна якето си и ключовете от колата. Внимателно прибра плика в джоба си.
Сега му оставаше да свърши само едно нещо.
Германия, 1945 г.
Прибраха ги от концентрационния лагер в Нойенгаме. Говореше се, че белите автобуси трябвало първо да откарат от лагера много други затворници, включително поляци, преди да дойде ред на скандинавските. Носеха се слухове също, че на немалко хора това струвало живота им. Затворниците от някои други националности бяха в много по-тежко състояние от скандинавците, които по разни начини бяха получавали колети с храна и така бяха успели да оцелеят при сравнително по-добри условия. Разправяше се, че мнозина умрели или страдали ужасно по време на транспортирането им от лагера. Но дори слуховете да бяха верни, никой не посмяваше да мисли за това сега. Не и когато свободата внезапно беше само на ръка разстояние. Бернадот бе преговарял с германците и му бе дадено разрешение да прати автобуси, които да отведат у дома скандинавските затворници, и ето че те вече бяха тук.
Аксел се качи с олюляващи се крака в автобуса. За него това беше второто му превозване в рамките на последните няколко месеца. От Заксенхаузен зат-ворниците ненадейно бяха преместени в Нойенгаме и той често лежеше буден нощем и си припомняше кошмарното пътуване. Заключени в товарни вагони, бяха седели безпомощни и апатични, заслушани в грохота от бомбите, падащи навсякъде около тях, докато се придвижваха през Германия. Някои от бомбите бяха толкова близо, че чуваха как върху пок-ривите на товарните вагони се посипва пръст. Но никоя не бе отбелязала пряко попадение. По някаква причина Аксел бе преживял и това премеждие. И сега, тъкмо когато бе изгубил всякаква воля за живот, най-после щяха да бъдат спасени. От автобусите, които щяха да ги върнат в Швеция. Които щяха да ги отведат у дома.