Той поне беше в състояние на собствен ход да се добере до един от автобусите. Някои от другите затворници бяха толкова зле, че се наложи да бъдат отнесени на ръце вътре. Той се настани внимателно на пода, вдигна колене и изтощено отпусна глава върху тях. Умът му не го побираше. Отиваше си у дома. При майка си и баща си. И при Ерик. Във Фелбака. В ума си виждаше толкова ясно. Всички онези неща, за които не си бе позволявал да мисли от много дълго време. Ала сега, когато знаеше, че са постижими, позволи на мислите и спомените да го залеят. В същото време съзнаваше, че животът вече никога нямаше да е същият. Той самият нямаше да е същият. Бе видял и преживял неща, които го бяха променили завинаги.
Мразеше промяната у себе си. Мразеше онова, което бе принуждаван да прави и на което бе принуждаван да става свидетел. И само защото се бе качил в този автобус не означаваше, че е свършило. Беше дълго пътуване, изпълнено с болка, телесни течности, болести и ужаси. По пътя видяха горящи боеприпаси и страна в пълна разруха. Двама от затворниците умряха. Единият от тях бе мъжът, на когото се бе облягал за кратко в миговете, когато бе успявал да поспи, докато автобусът пътуваше през нощта. Една сутрин, когато Аксел се събуди и се размърда, съседът му се катурна встрани. Но той само го избута и повика един от отговорниците да се погрижи. Сетне отново се отпусна на мястото си. Беше просто поредната смърт. А бе видял толкова много.
Улови се, че постоянно вдига ръка да докосва ухото си. Понякога чуваше някакво бумтене, но по-често нямаше друго, освен тишина. Толкова пъти си бе припомнял онази сцена. То се знае, оттогава бе преживял далеч по-лоши неща, но имаше нещо в гледката на приклада на пушката на пазача, което символизираше върховното предателство. Защото преди това бяха общували като човешки същества. Въпреки факта, че бяха от различни страни във войната, успяха да установят приятелски контакт, създал им усещането за взаимно уважение. Ала в онзи момент, когато видя момчето да вдига пушката и почувства болката от удара над ухото, завинаги престана да вярва във вродената доброта на човешките същества.
И ето че седеше в автобуса на път за къщи, заобиколен от хора, които бяха болни, ранени или в шок, и даваше тържествен обет пред себе си, че няма да потърси покой, докато не изправи пред правосъдието всички виновни. Всички, престъпили границите на човешкото в себе си. Негов дълг беше да се погрижи да не се измъкнат безнаказано.
Аксел отново притисна ръка към ухото си и си представи дома си. Скоро, много скоро щеше да е там.
ПАУЛА ДЪВЧЕШЕ КРАЙЧЕТО на химикалката си, докато щателно изчиташе документ след документ. Струпала беше на бюрото си всичко, отнасящо се до разследването на убийството на Ерик Франкел, и преглеждаше материалите повторно. Някъде трябваше да има нещо, което бяха пропуснали. Някаква дребна подробност, къс-че информация, доказващо това, което вече подозираха – че Франс Рингхолм е убил и Ерик. Тя знаеше, че е опасно да се преглежда материал от разследване с такава настройка, с предварителното убеждение, че ще открие доказателство, което да сочи към конкретен извършител. По тази причина се стараеше да бъде обективна и безпристрастна и просто да се спира на всичко, което предизвикваше въпроси. Дотук нямаше успех. Но оставаше още значително количество непрегледан материал.
И все пак й бе трудно да се съсредоточи. Терминът на Йохана наближаваше и теоретично би могла да роди всеки момент. Паула изпитваше смесица от радост и страх, когато се замислеше за предстоящото. Дете. Такова, за което щеше да е отговорна. Ако поговореше с Мартин, той със сигурност би проявил разбиране към всяка от мислите, които препускаха в ума й, само че тя предпочиташе да запази безпокойствата за себе си. В нейния случай тревогата бе далеч по-голяма от обичайната за всички родители, очакващи дете. Правилно ли бяха постъпили с Йохана, когато осъществиха мечтата си за бебе? Нямаше ли да се окаже егоистичен акт, за който детето им можеше да плаща цената впоследствие? Не беше ли по-разумно да останат в Стокхолм и там да отглеждат детето си? Там сигурно щеше да е по-лесно, отколкото тук, където семейството им определено изпъкваше и привличаше внимание. И все пак нещо подсказваше на Паула, че преместването им бе вярното решение. Всички бяха много приятелски настроени и засега не бе срещнала човек, който да ги гледа осъдително. Макар че, кой знае, това можеше да се промени след появата на бебето.