– Най-много я изнервя това, че откри само дневниците на майка си до 1944 година. Или Елси внезапно е решила да спре да пише, или има купчина сини тетрадки, складирани някъде, но не в нашата къща – заключи Патрик.
Карин трепна.
– Как каза, че изглеждали тези дневници?
Патрик се намръщи озадачено.
– Тънки сини тетрадки, подобни на училищните. Защо?
– Защото в такъв случай мисля, че знам къде са – отвърна Карин.
– Имаш посетител – каза Аника, като провря глава през вратата в кабинета на Мартин.
– Така ли? Кой е? – попита той, но въпросът му веднага получи отговор, когато на прага се появи Шел Рингхолм.
– Не съм тук в качеството си на журналист – побърза да каже Шел и вдигна длани, като видя, че Мартин се кани да се възпротиви на посещението му. – Тук съм като син на Франс Рингхолм – допълни и се отпусна тежко на стола за посетители.
– Моите съболезнования... – избъбри Мартин, без да е сигурен как да продължи. Всички знаеха що за отношения винаги бяха имали бащата и синът.
Шел махна с ръка да разсее неловкостта му и бръкна в джоба на якето си.
– Това се получи днес.
Тонът му беше безизразен, но ръката му трепереше, когато подхвърли писмото на бюрото на Мартин. Мартин го взе и го отвори, след като получи от Шел кимване в знак на съгласие. Прочете мълчаливо изписаните на ръка страници, но на няколко пъти повдигна вежди.
– Франс поема вината не само за убийството на Брита Йохансон, но и за смъртта на Ханс Олавсен и на Ерик Франкел – отбеляза Мартин, втренчен в Шел.
– Да, така пише там – отвърна Шел, свел поглед надолу. – Но това сигурно вече ви е хрумвало, така че надали идва като голяма изненада.
– Ще излъжа, ако отрека – кимна Мартин. – Само че разполагаме с конкретно доказателство единствено за смъртта на Брита.
– Тогава това ще ви е от помощ – каза Шел и посочи писмото.
– Сигурен ли сте, че...?
– Че това е почеркът на баща ми? Да – отговори му Шел. – Напълно сигурен съм. Писмото е написано от баща ми. И не съм особено изненадан – добави той с горчивина. – Но мислех, че...
Шел поклати глава.
Мартин наведе поглед и препрочете писмото.
– Ако трябва да сме прецизни, той всъщност пише само, че е убил Брита. После добавя доста неясно: „Моя е вината за смъртта на Ерик, а също за тази на мъжа, който открихте в чужд гроб.“
Шел вдигна рамене.
– Не виждам разликата. Просто използва по-приповдигнат стил. Нямам съмнение, че баща ми е този, който...
Той не се доизказа, само въздъхна тежко, като че се стараеше да овладее чувствата си.
Мартин продължи да чете писмото на глас.
– „Мислех, че мога да се справя с нещата по обичайния си начин, че единичен акт на насилие ще разреши всичко, ще запази тайната. Ала още когато повдигнах възглавницата от лицето й, разбрах, че нищо няма да разреши. И проумях, че ми остава само един вариант. Че съм стигнал до края на пътя. Че миналото най-сетне ме е застигнало.“ – Мартин погледна Шел. – Знаете ли какво има предвид? Каква тайна е искал да запази? Какво означава, че миналото го е застигнало?
– Нямам представа – поклати глава Шел.
– Ще се наложи да го задържа за известно време – каза Мартин и размаха изписаните на ръка страници.
– Разбира се – уморено промълви Шел. – Задръжте го. И бездруго смятах да го изгоря.
– Между другото, бях помолил колегата си Йоста да говори с вас при удобен случай. Но можем и двамата да проведем този разговор, ако не възразявате.
Мартин внимателно постави писмото в пластмасов джоб и го отмести встрани.
– За какво става дума?
– За Ханс Олавсен. Разбрах, че сте правили проучване за него.
– Какво общо има това сега? Баща ми признава в писмото си, че го е убил.
– Това е една възможност, да. Но все още има въпроси за Олавсен и смъртта му, които искаме да изясним. Така че ако разполагате с информация, която желаете да споделите... каквато и да било... – Мартин разпери ръце и се облегна назад.
– Говорихте ли с Ерика Фалк? – попита Шел.
Мартин поклати глава.
– Още не, ще го направим. Но след като, така или иначе, сте тук сега...
– Нямам много какво да ви кажа.
Шел обясни как се е свързал с Ескил Халворсен, експерта по норвежкото съпротивително движение. Още не бе получил от него сведения за Ханс Олавсен и нищо чудно той да не можеше да предложи някаква информация.
– Не искате ли да му позвъните сега, за да чуете дали не е открил нещо? – попита Мартин и посочи телефона на бюрото си.
Шел вдигна рамене и извади от джоба си тефтерче за телефонни номера със силно протъркани корици. Прелисти го, докато намери страницата със залепено жълто листче, върху което бе записано името на Ескил Халворсен.