– Обещах на Елси да се погрижа за тях. Не искаше ти и Ана да ги виждате. Но, предполагам... – Кристина се поколеба, после ги подаде. – Предполагам, че идва време, когато нещата трябва да се разкрият. И имам чувството, че това време е настъпило. Мисля, че Елси би дала съгласието си.
Ерика взе дневниците и прокара ръка по корицата на най-горния.
– Благодаря ти – каза тя на Кристина. – Ти знаеш ли какво е писала в тези тетрадки?
Кристина се поколеба, несигурна как да отговори.
– Не съм ги чела. Но знам много за нещата, които предполагам, че Елси е написала в дневниците.
– Отивам в дневната да ги прочета – съобщи Ерика.
Излезе от кухнята и усети, че цялата трепери, когато седна на дивана. Бавно отвори първата страница на най-горния дневник. Очите й запрепускаха по редовете, изпълнени с познатия почерк, докато четеше за съдбата на майка си, а като следствие и за своята собствена. С нарастваща изненада и вълнение стигна до любовната връзка на майка си с Ханс Олавсен и до бременността на Елси. В третия дневник пишеше за отпътуването на Ханс за Норвегия. За неговото обещание. Ръцете на Ерика се тресяха все по-силно и тя физически усещаше нарастващата паника на майка си, когато се бяха изнизали дни и седмици, без да получи вести от него. Стигна до последните страници и заплака, без да може да се спре. През сълзи прочете написаното с елегантния почерк на майка й:
Днес взех влака до Борленге. Мама беше застанала на вратата и ми махаше, но не дойде с мен. Става все по-трудно да скривам състоянието си. А не искам майка ми да носи срама. Не мога да направя това. Но се молих на Бог да ми даде сили да издържа. Сили да дам на други детето, което не съм зърнала още, но което вече обичам толкова много, толкова много...
Борленге, 1945 г.
Той никога не се върна. Беше я целунал за довиждане, каза й, че съвсем скоро ще е пак при нея, и тръгна. И тя бе чакала. Отначало се бе чувствала пълна с увереност, после се появи леко безпокойство, което с течение на времето прерасна в непреодолима паника. Защото той въобще не се върна. Наруши обещанието си. Предаде нея и детето им. А тя беше толкова сигурна в него. Никога не се усъмни в обещанието, което й беше дал, приела бе за неоспорима истина, че той я обича, колкото и тя него. Какво глупаво и наивно момиче се бе оказала. Колко ли много като нея бяха излъгани със същата история?
Обърна се към майка си, когато вече бе невъзможно да крие бременността си. Със сведена глава, неспособна да погледне Хилма в очите, тя й разказа всичко. Че се бе оставила да бъде заблудена, че е повярвала на обещанията му и че сега носи детето му. Отначало майка й не каза нито дума. Мъртвешка, ледена тишина надвисна в кухнята, където седяха, и едва тогава страхът истински сграбчи сърцето на Елси. Защото мъничка част от нея се бе надявала майка й да я вземе в обятията си, да я залюлее и да й каже: „Скъпото ми дете, всичко ще се нареди. Ще намерим изход“. Майката, която Елси бе имала, преди баща й да умре, би постъпила така. Би притежавала силата да обича дъщеря си въпреки срама. Ала без баща й майка й вече не беше същият човек. Част от нея умря с него, а онази част, която бе останала, не беше достатъчно силна.
Без да каже дума, тя стегна багажа на шестнайсетгодишната си дъщеря и я качи на влака за Борленге, за да отседне при леля си, която имаше ферма там. Даде й и писмо до нея. Хилма дори не можа да се насили да я придружи до гарата. Набързо се сбогува с нея в преддверието, преди да й обърне гръб и да влезе в кухнята. Версията за пред всички в града щеше да е, че Елси е заминала да учи в училище по домакинство.
Оттогава бяха изминали пет месеца. И те никак не бяха леки. Въпреки че коремът й растеше с всяка изминала седмица, тя работеше не по-малко усилено от всички останали във фермата. От сутрин до здрач се трепеше от работа, а болките в гърба й ставаха все по-силни от ритането на бебето. Понякога й се искаше да го намрази. Но просто не можеше. То беше част от нея, част от Ханс, а тя не бе в състояние да изпита истинска омраза дори към него. Тъй че как можеше да намрази създание, което ги обединяваше? Но всичко беше уговорено вече. Детето щеше да й бъде взето веднага след раждането, за да бъде дадено за осиновяване. Нямало друг начин, каза Едит, сестрата на Хилма. Съпругът й, Антон, се бе погрижил за практическите подробности, като не спираше да мърмори какъв срам било, дето жена му имала племенница, която преспала с първия дошъл да души около нея. Елси не му възразяваше. Приемаше упреците без протест и без да е в състояние да предложи някакво обяснение. Защото бе трудно да се оспори фактът, че Ханс не се бе върнал. Въпреки обещанието си.